И изведнъж се появи нов, плашещ. Изведнъж Гангут откри у себе си ново влечение. Картите на масата, джентълмени, той откри, че сега постоянно му се иска да се прибере в къщи преди девет вечерта. Да се прибере преди девет, да запари чай и да си пусне програма „Време“ — ето я старостта, ето го недалечното разпадане на душата.
Аз, изоставеният от всички в този душен апартамент леко затлъстял и съвсем занемарен господин Гангут насаме с телевизора, насаме с чудовищния апарат на другаря Лапин. „Вахтата на ударната година“. Сведение от идиотични цифри. Четири милиона тона зърно — това много ли е или малко? Общосъюзна читателска конференция. Всички аплодират. Мрачни уравновесени физиономии. Връчване на ордена на Волгоградска област. Старци, целите обсипани с ордени. Внасяне на знамена. Булдозери. Пак „Вахтата на ударната година“. Разширява се борбата за човешки права в страните на капитала. Поробена дългокоса младеж бие полицията. Израелската военщина тормози арабското селячество. Отново у нас! Кротко свирят арфистки, каква благодат, стабилност, ордени, послушни деца, лалета… какво хуемотане… По стар дисидентски навик Гангут вяло иронизираше, но всъщност се размагнитваше в пропагандаторския транс, размекваше се, сякаш го почесваха по темето, и самият той, разбира се, осъзнаваше, че се размагнитва, но се отдаваше, разпадаше се, защото ден след ден все повече жадуваше за тези ежевечерни размеквания. След като се поразкараше по кризисните неравности на западната действителност, след като се похлъзгаше по меката благодат на съветското изкуство, програма „Време“ стигаше до най-любимото на Гангут — до спортните събития. Той беше чел някъде, че съвременният телевизионен зрител, макар да следи спортните събития излегнат във фотьойла, все пак е един вид участник в тях и в организма му без никакви усилия от негова страна в тези моменти стават спортни оздравителни промени. Глупости, разбира се, но приятни глупости. „За спортните събития ще ни разкаже нашият коментатор…“ Те бяха седем-осем и Гангут ги чувстваше едва ли не като членове на семейството си, нещо като „роднините“ от романа на Бредбъри. На всеки коментатор той бе измислил прякор и не без удоволствие се опитваше да отгатне кой ще излезе на екрана днес: Педанта или Комсомолката, Малката дворянка или Агитслона, Сънливкото, Жабата, Синичкия… Оказа се, че днес на екрана излезе рядка гостенка — Сексито Татяна Лунина. И именно нейното появяване повали Гангут, именно Лунина с проблясващите си на почернялото от слънцето лице очи, със своето потресаващо със скромността и шика си бяло яке тази вечер сякаш каза право в лицето на Гангут: ти, Виталка, си една разкапваща се торба лайна, хайде чупка, тръгвай за бунището, да те няма.
Някога се познаваха. Някога дори нещо трепкаше помежду им. Някога той с пружинираща походка излизаше на корта… Там Таня посрещаше топките му. Някога той прожектираше в Дома на киното отвоюван след мъчителни битки с бюрокрацията филм… Там на първия ред седеше Татяна. Някога той беше в центъра на весели компании или събираше очите на цели ресторанти… Там от време на време срещаше Лунина. Разменяха си случайни погледи, от време на време и незначителни реплики, но всеки такъв поглед или реплика сякаш казваха: „Да, да, помежду ни може да се случи нещо, да, да, защо не, разбира се, не сега, моментът не е подходящ, но защо не утре, защо не вдругиден, след година…“ После веднъж на една тайна изложба на някакъв художник авангардист, не ъндърграунд, а таванска изложба, той срещна Лунина с Лучников, неговия отвъдморски приятел, кримски баровец — всяко негово идване в Москва вдигаше самуми по тавани и мазета: той носеше плочи с джаз, ал-пуми, списания, дънки и обувки за нашите сиромашки приятели, организираше пиянски сборища, сновеше из Москва, повлякъл подире си вечен шлейф от момичета, приятели по чашка и доносници, после отлиташе по определен умопомрачителен маршрут, да речем, за Буенос Айрес, и изведнъж се връщаше от някакъв си обикновен Стокхолм, да, но нали за един московчанин и Стокхолм, и Буенос Айрес по принцип са едно и също нещо, една мечта. Тогава на онзи тавански бал не беше нужно да си психолог, за да схванеш от пръв поглед, че между Андрей и Татяна нещо става, става нещо огромно, че те са под електрическо напрежение и през двамата тече високоволтовият ток на щастието. На Гангут пък по заповед на кинокомитета тъкмо му бяха спрели филма, на който бе посветил две години; току-що го бяха викали да му промиват мозъка в Съюза на кинематографистите, току-що не го бяха пуснали на фестивала в Кан, бяха съсекли поредния му сценарий, а тогавашната му жена Дина му бе направила отвратителна сцена за парите, които той бил пропивал, докато семейството му било гладувало, крещейки, че честите му отсъствия от къщи били „откровено курварстване, формулирано като творчески отпуски“. С една дума, моментът за Гангут не беше подходящ да съзерцава чуждо щастие. Заедно с други клетници той предпочете да люска лошо вино, да дрънка антисъветски приказки и да се търкаля по ъглите.