Впрочем времето беше чудесно. Нищо, че тия гадове ни тормозеха, времето си беше чудесно. Къде е това време сега? Къде е онзи авангардист? Къде са две трети от тогавашните гости? Всички се чупиха оттатък. Израел, Париж, Ню Йорк… Бележникът с телефоните е почти ненужен боклук. „Ленинград, аз не искам сега да умирам, пазя куп телефони на твои квартири…“ а в Питер вече почти няма на кого да се обадиш. Как си текат тези проклети така наречени години, какви гнусни дребни промени се натрупват в живота, когато липсват големи. Кошмарно е да броиш годините. Ужасно е присъствието на смъртта. Отвратителен е и безсмъртният бит.
Виталий Гангут рязко скочи от продънения фотьойл и впери очи в цветното изображение на Татяна Лунина. Изглеждаше точно както тогава. Нима нашите момичета още могат да бъдат такива? Нима още сме живи? Нима остров Крим още плава из Черно море?
„В състезанията в Крим националният младежки отбор победи местните атлети във всички дисциплини. Особени успехи постигнаха…“
Какво говори тя? Защо не се ожених за нея? Тя нямаше да ме остави да се занемаря, толкова да остарея, така гнусно да бича пари от научнопопулярни филмчета. Та тя не е Динка, не е Катка, не е като другите мои идиотки, тя… ето я… Но къде е Андрюша? Колко години не сме се виждали с тоя червенокоско? Миналата или по-миналата година пътувахме заедно от Юга с моята таратайка и по целия път се карахме. Като откачени дърдорехме само за политика: за дисиденти, за КГБ, за геронтокрацията, за Чехословакия, за западните левичари, за националната психология на руснаците, за смрадливото месианство, за неговата идиотска теория за Общата съдба… Именно тогава Лучников каза на Гангут, че той, неговите приятели и вестник „Куриер“ се борят за присъединяването на Крим към Русия, а Гангут избухна, нарече го мазохист, глупак, самоубиец, „гаден педеруга“, изрод с разкапана психика и „откачен хуй“.
— Вие, гадове буржоазни, сте се ояли и се чудите какви лиготии да измисляте, невропати проклети, искате да опозорите нашето поколение, да убиете преждевременно надеждата ни както вашите бащи, оная златопагонеста мърша, дето профука из кръчмите цяла Русия и избяга! — така крещеше Гангут, докато волгата му, дрънчейки с повредения си колянов вал, пътуваше към Москва.
— Ами че тъкмо твоят баща, Виталий, е бил моряк на червен миноносец, тъкмо той се е бил за Крим, идиотче такова! — крещеше в отговор и Лучников. — Вие тука съвсем сте ослепели, задето не ви дават да снимате лайнарските си филми! Ослепели сте от злоба, ембриони на историята такива! На Русия й трябва нова сперма!
В някаква жалка гостилничка преди Москва уж се одобриха, укротиха се, с хихикане започнаха в предишния ироничен стил на приятелството си да се наричат един друг „другарю Лучников“, „господин Гангут“, разбраха се да се видят още ма другия ден, за да отидат заедно у саксофониста Дим Шебеко, макар и двамата да бяха наясно, че повече няма да се срещнат, че сега съдбите им ще започнат да се отдалечават една от друга, че всеки може вече да включи другия в списъка на своите загуби.
Какво беше за поколението на Гангут в Съветския съюз куриозното политико-историко-географско понятие, наречено остров Крим? Наистина ли беше надежда, както разпалено бе креснал Гангут? От деца те знаеха за Крим една-единствена изчерпателна формулировка: „На това късче земя временно са се окопали последните белогвардейски поддръжници на черния барон Врангел. Нашият народ никога не ще прекрати борбата срещу жалките останки от белите банди, за осъществяване на законните надежди и мечти на обикновените труженици от територията, за възвръщането на тази изконно руска земя към великия Съветски съюз“. Авторът на тази декларация беше все същият основен автор на страната и, естествено, нито една дума от нея не бе подлагана на съмнение. През 56-а, когато самият автор бе подложен на съмнение, в средите на новата младеж се чароди твърде развълнуван интерес към черноморския остров, мо дори тогава, ако на един от най-активните младежи от Ленинград — Виталий Гангут, му бяха казали, че след десет години негов най-близък приятел ще бъде една „останка от останките“, той би сметнал това за глупост, за идиотска шега, а защо не и ча „буржоазна провокация“. Баща му наистина се беше бил за Острова по време на Гражданската война и се беше озовал на миноносеца „Червена зора“, когато той бе потопен със залп от най-едър калибър от английски линеен кораб. Изплувал от водата, баща му се бе заел с периода на реконструкцията, после пак бе потънал. Все пак, след като изплува и от ГУЛАГ, тате Гангут му разказа много неща, понякога за Крим. „Нашият флот беше тогава в плачевно състояние, разказваше той. Ако поне една тясна ивичка суша свързваше Крим с материка, ако Чонгар не беше толкова дълбок, щяхме да отидем там, стъпвайки по собствените си трупове. Ентусиазмът в онези времена, другари, беше извънредно висок“.