През първите следсталински години Островът вече бе загубил своята мрачна, изключваща каквито и да било въпроси формулировка, но това не го бе доближило, а колкото и да е странно, дори го бе отдалечило от Русия. Беше се появил образът на подозрително развратно място, на международен бардак. Елдорадо за авантюристи и шпиони. Там имаше американски военни бази, заведения за стриптийз, джаз, буги-вуги, с една дума, Крим още повече се бе отдалечил от Русия, навлизаше в килватера на разните там Хонконзи, Сингапури, Хонолулута, бе се превърнал в символ на западния разврат, което отчасти отговаряше на действителността. Веднъж в пиянска компания някакво моряче разправяше как един ден на техния кораб двигателят излязъл от строя и те, докато траел ремонтът, цяла нощ гледали светлините на Ялта и дори виждали с бинокъла надпис с руски букви „Дринк кока-кола“. Те, буквите бяха руски, обаче Ялта беше отдалечена от бреговете на руския смисъл дори повече от Лондон, закъдето хората вече пътуваха, да не говорим за Париж, откъдето вече бе идвал Ив Монтан. И, не щеш ли, без да обяснява нищо особено на народа си, Никита Хрушчов сключи с Острова спогодба за културен обмен. Започна се някакво кротко взаимно предъвкване. От Крим пристигна един ужасно скучен татарски ансамбъл, обаче пък там отиде Московският цирк и предизвика нещо като земетресение, беше засипан с цветя, обгърнат от всеобща любов. През шейсетте години започнаха да се появяват първите руски посетители от Острова, именно тогава започна запознанството на поколението на Гангут с неговите връстници, защото именно те пристигаха най-често, старите вревакуанти малко ги гонеше шубето. В началото на шейсетте младите островитяни правеха зашеметяващо впечатление на московчани и ленинградчани. Оказваше се, че можеш да бъдеш руснак и да знаеш още два-три европейски езика като родния си, да посещаваш десетки страни, да учиш в Оксфорд и и Сорбоната, да носиш в джоба си американски, английски, швейцарски паспорти. По някакъв особен начин те не смятаха страната си за страна, а за нещо като бивак. И все пак бяха руснаци, макар да не разбираха много неща. Например не разбираха кипящите тогава спорове за абстрактното изкуство или за джаза. Най-остри московски проблеми ги караха само да се усмихват, да свиват рамене с унилия отговор — въпрос „Why not?“ — „Защо пък не?“. Едно поколение, израсло под знака на „Защо да?“ изпитваше затруднения да им обясни борбата си, проблемите, свързани с панталоните, е прическите, с танците, с начина на нанасяне на боите върху платното, с театрите „Современник“ и онзи на Таганка. Впрочем намираха се и такива, които искаха всичко да разберат, във всичко да вземат участие, и пръв сред тези хора беше Андрюша Лучников.
Гангут се запозна с Лучников, колкото и странно да звучи, на Острова. Той беше един от първите „съветикуси“ на Ялтинския кинофестивал. През онази година се бе получила някаква странна пауза в генералното дело по „затягане на гайките“ и на него, не щеш ли, му разрешиха да представи втория си филм в извънконкурсната програма. На сутринта в хотела го посети рижав младеж с избеляло от пране дънково яке, макар и с ролекс на ръката, членът на съвета на адвайзърите30 на вестник „Руски куриер“ Андрей А. Лучников, който му донесе дебелия като възглавница неделен брой, където за него, за Гангут, беше написано черно на бяло следното: „Един от водещите режисьори от «новата вълна» в световното кино, Виталий Гангут, каза по този повод…“ Именно така непринудено, наред с разните там Антониони, Шаброл, Бергман, Бунюел „един от…“. Естествено, Гангут откачи по Острова, поддаде се на съблазните, бе напълно разоръжен морално. Може би именно тогава за пръв път го споходи идеята, че остров Крим принадлежи на цялото тяхно поколение, че това е един вид въплътена мечта, модел за една бъдеща Русия.