В онези времена всичко се говореше, пишеше, снимаше и поставяше от името на поколението. Къде са те сега, нашите шейсетници? Колцина от тях се втурнаха навън през израелската пролука и се пръснаха по света? Това не са риторични въпроси, мислеше си Гангут. В количеството и в географията на разселването също се намират признаците на катастрофата. Да се махнеш — това е постъпка, така казват някои. Не може цял живот да бъдеш глина в грапавите лапи на тази държава. Но нали има и други постъпки? Най-смелите лежат по затворите. Да се махнеш — това е върхът, казват други и може би това е по-сигурното. Останалите викат „катастрофа“ и си купуват жигула. Изведнъж излиза, че добри пари могат да се правят и с научнопопулярни филмчета, може да плюеш на честолюбието си и да се занимаваш със самоусъвършенстване, което се превръща в ежедневно разкапване във фотьойла пред програма „Време“. Все по-рядко звънеше телефонът на Гангут, все по-рядко той излизаше вечер от къщи, приятелите оставаха все по-малко… и ето че и Андрей Лучников е в списъка на загубите, пък и какъв руснак е той, той не е наш, той е западен чалнат левичар и нека върви на майната си… все по-малко приятели, все по-малко жени, впрочем и приятелчето в панталоните все по-рядко предявява претенции.
Този смътен фон, или, както казват сега, „бекграунд“, димеше на талази зад раменете на Виталий Гангут, докато седеше приведен, вперил разтревожен поглед в лицето на спортната коментаторка Танка Лунина. Три-четири минути тя пламтя на екрана, а после я смени прогнозата за времето. Гангут скочи, грабна си сакото… Преди година то му стоеше като излято, сега не се закопчаваше. Три дена няма да ям, пак ще започна да тичам… грабна сакото, надникна в портфейла… онези предишните, големите пари, „кинтите на триумфа“, никога не се залежаваха, тези днешните, дребните парички, тези, дето се печелеха с наведено унижение, винаги са си в портфейла… пообиколи апартамента, отразявайки се в мръсните прозорци, в прашните огледала, угасяйки лампите подире си, тоест изчезвайки, и накрая пред вратата се спря за миг, угаси последното си отражение и въздъхна: мамка му, още утре сутринта — право в ОВИР31 за формуляри — изчезвам, изчезвам, изчезвам от тук…
Зиморничавата тръпка на възторга, онова, което той наричаше наум „младежка храброст“, обзе Гангут на стълбищната площадка. Как ще зареже всичко, ще отърси всичко от себе си, как грижливо ще си измие ръцете, как ще запращят в пламъци мостовете, какви ветрове ще изпълнят платната! Ала не би било съвсем честно да кажем, че „младежката храброст“ посещаваше ча пръв път прочутия в миналото режисьор. Точно тъй храбро вечер бе изтичвал на улицата, нервно, възторжено се бе разхождал и в края на краищата се бе напивал някъде наблизо, а на сутринта след три чаши кафе бе поемал към студията за научнопопулярни филми и по пътя унило беше предъвквал оправдателни мисли за климакса, за поколението, за връзките с почвата, за това, как неотдавна името му се е мярнало в някаква обзорна статия, значи вече е разрешено да го споменават, а после току-виж му дали и да направи филм, а нали всеки що-годе неконформистки филм е по-полезен за общото дело от десетина „Континента“32. Въпреки това обаче фалшивата покана от Израел, появила се в краткия период на дисидентстването, се пазеше грижливо, като залог за бъдещи пориви на „младежка храброст“.
Разбира се, днешният порив беше нещо изключително, наистина някакъв пристъп на младост, сякаш внезапно се бяха отворили барутни погреби, сякаш някъде в дълбините бе бликнало хормонално фонтанче. Първо ще намери Татяна Лунина и ще я разпита за Андрей. Трябва незабавно да потърси връзка с него. В Крим има мощна киноиндустрия. В края на краищата нали главният редактор на „Куриер“ няма да изостави стария си приятел. В края на краищата той все пак е Виталий Гангут, „един от“, в края на краищата съвсем наскоро в Дома на киното онова красивичко младичко холивудче, както си ядяха хайвера, му каза: „I know, I know, you are very much director“33. В края на краищата неговото заминаване ще предизвика „отзвук“. И тъй, първо ще намери Татяна Лунина и ако му падне подходящ случай, ще преспи с нея.
Червеното оченце на асансьора тъпо се взираше някъде под дясната ключица на Гангут. Стълбищната шахта на четиринайсететажния жилищен блок бучеше нещо сякаш авиационно. Отнякъде се чуваше песента „Hey, Jude“. Вратата на асансьора се отвори и на площадката излезе съседът на Гангут, мъж на средна възраст, гледащ изпод вежди и настрани, с огромно куче — порода „московская сторожевая“. Беше му съсед вече няколко години, но Гангут не знаеше нито името му, нито каквото и да било друго за него и дори зад гърба му го наричаше като в сценарий „гледащия изпод вежди и настрани мъж на средна възраст с огромно куче — порода «московская сторожевая»“. Съседът никога не го поздравяваше, нещо повече — никога не отвръщаше на поздрава му. Веднъж Гангут се ядоса и го хвана за копчето. „Трябва да отговаряте“. „Какво?“, попита съседът. „Когато някой ви каже «Добро утро», трябва да отговорите нещо“. „Да-да“, каза съседът и подмина, загледан настрани изпод вежди. Диалогът се проведе, естествено, в отсъствието на кучето порода „московская сторожевая“. Гангут си мислеше, че от урока му ще има полза, но това не стана. Съседът продължаваше да го подминава, сякаш не го виждаше или го виждаше за пръв път.
31
Отдел за визи и регистрация на чуждестранни граждани при Министерството на външните работи. — Б.пр.
32
Основано през 1974 година в Париж, списанието става орган на съпротивата не само на руската, но и на цялата източноевропейска интелигенция. — Б.пр.