— А, добър вечер — изведнъж каза съседът право в лицето му.
Кучето мощно размахваше опашка.
Гангут се слиса:
— Добър вечер, щом сте рекли.
Народното клише много подхождаше за случая.
Съседът хитро се изкиска:
— Чудесен отговор, хем в народен дух. Колко ни е умен той все пак.
— Кой? — попита Гангут.
— Нашият народ. Интелигентен, съобразителен.
Съседът леко го поспря с ръка. Асансьорът тръгна.
— Хайде да ви водя у нас — каза съседът.
— Моля? — не разбра Гангут.
— Така де, да отидем у нас — съседът лукаво се кискаше. — Какво сега, така си е, живеем, живеем…
Беше леко пийнал.
— Никога не бих дошъл у вас — каза Гангут. — Днес обаче ще дойда.
— Именно днес — продължи да хихика съседът. — Гости. Юбилей. Ами влизайте де.
Гангут бе въведен в просмукан от миризмите на тежко празнично готвене апартамент. Оказа се, че се празнува половин столетие на художествения редактор Ершов, тоест на „човека, гледащ изпод вежди и настрани“, същия нелюбезен съсед. Огромно изобилие красеше трапезата, стърчаха крачета на унгарски пуйки, в недоразрушените мраморни плоскости на някакво желе се отразяваше разкошният полилей. От пръв поглед Гангут разбра, че не биваше да идва тук.
— А това е нашият съсед, руският режисьор Виталий Семьонович Гангут — извика юбилярят.
Гостите започнаха да се сместват, след което Гангут се озона в края на един диван между дама с мазно проблясваща перука и крехко учениче, от онези, дето посред бял ден звънят по пратите и стъписват творческата интелигенция с въпроса: „Извинете, моля, имате ли хартия за изхвърляне?“
— …руски режисьор… не му липсва талант, надарен е… ние бихме, ако… е, спомняш ли си онази историческа работа за нашата родина… руски режисьор… изтикаха го на заден план… нали знаете кои…
От всички краища на масата в Гангут се бяха вперили свински очички.
— Защо толкова наблягат на националността? — попита той съседката си.
— Ами защото тук по-рано са ви смятали за чифутин, Виталик — съвсем непринудено и донякъде сърдечно отвърна дамата, като си оправяше едновременно гърдите и перуката.
— Сбъркали сме! — извика мъжки глас от другия край на масата.
Избухна общ смях, после някой предложи да пият за нещо, всички започнаха бързо да пият и да замезват, разговорът тръгна в различни посоки, околните забравиха за Гангут и едва тогава, тоест с доста голямо закъснение, той отблъсна с лакът чинията, на която вече бяха му натрупали мезета — парче желирано месо, пуешка мръвка, парче пирог, сельодка, руска салата, — и се обърна към съседката си с въпрос, зададен на висок глас:
— Какво значи това?
Тогава през масата се пресегна здрава ръка и дружески стисна дланта му. Мъжествена мустаката физиономия — как не я беше забелязал по-рано — се усмихваше фамилиарно, приятелски, както биха казали навремето — от името на цяло поколение.
— Евдокия както винаги опростява всичко. Хайде, Виталий, да излезем на балкона да вдигнем малко пушек.
Над масата се надигаше огромна и доста спортна фигура със съответно огромно кожено сако, същински командарм на революцията. Гангут стана, макар и само за да се измъкне от масата, да се отърве от ъгъла на дивана и от съседката, която постоянно се чешеше под роклята.
— Олег Степанов — представи се на балкона могъщият мъж и извади пакет „Марлборо“. — Между другото наше производство. Виждате ли надписа отстрани, на руски е. Произвеждат се в Москва.