След като изигра своята партия тенис с един генерал от щаба на стратегическата авиация, Марлен Михайлович Кузенков излезе на улица „Пушкинская“. Неговата красавица, волгата, беше паркирана точно под знака „Спирането забранено“, но нали всеки що-годе грамотен милиционер, щом погледне номера, начаса разбира, че тази кола е неприкосновена. Въпреки това, още щом приближи до своята красавица — кой знае защо тя му харесваше повече от разните мерцедеси, поршета и дори от кримските русо-балти, — от отсрещния тротоар към него тръгна някакъв милиционер. Кузенков го изчака с усмивка, като вече си представяше как несъобразителният униформен ще остане зяпнал, като види документите му.
— Извинете — каза двайсетинагодишният хлапак със сержантски пагони. — Да ви се намират два-три литра бензин в повече? Трябва само да стигна до участъка.
— Разбира се, разбира се — усмихна се Марлен Михайлович. — Резервоарът е пълен. Обаче сам си го вземете, сержант, защото аз и маркуч нямам.
Този нищожен на пръв поглед контакт с населението на Москва, по-точно, с негов ярък представител в милиционерска униформа, достави на Марлен Михайлович значително удоволствие. Той си представи как биха се изопнали физиономиите на съседите му по етаж, ако разпознаеха в обикновения шофьор, предоставил резервоара си на някакво си сержантче, човек от своето „ниво“. Ех, апаратчици, може би това е нашата най-голяма беда — изгубили сме връзката с улицата. За това е говорил още Владимир Илич.
Сержантът донесе туба и маркуч с помпичка специално за целта. Той се туткаше около волгата, но работата вървеше зле: маркучът ли беше продупчен, сержантът ли не правеше нещо, както трябва, но бензинът изтичаше на капки, а понякога съвсем спираше да излиза на повърхността.
— Нищо, нищо — ободри младия центурион Марлен Михайлович. — Не бързай. Опитай с уста.
Междувременно по тротоара сновяха минувачи и Кузенков, и да не губи време, започна да наблюдава тази тълпа. В полезрението му попадна странна двойка: крачеха две епохи, едната от тях се бе вкопчила в другата. Блед неспретнат старец с увиснало сако с орденски лентички се влачеше подир дългокос дънков младеж. В дясната ръка носеше мрежичка с някакви жалки продукти, а с лявата силно дърпаше назад дънковия ръкав.
— Четирсе години! — крещеше старецът с изкривената си уста. — Четирсе години се сражавам за социализма! За нашите идеали! Няма да позволя! Айде да вървим, тръгвай!
— Стига, чичка — с приглушен глас му говореше дългокосият. — Не прави сцени. Остави ме на мира.
Той явно не искаше да привлича вниманието на минувачите и да освобождава ръкава си със сила. Явно чувстваше, че старецът ще виси на него и ще крещи още по-силно, ако той сега използва младата си мощна сила, и тогава цялата ситуация бързо ще се развие в катастрофа. От друга страна, май разбираше, че на стареца няма да подействат и увещанията и нещата от всяко положение ще тръгнат в катастрофална посока.
С една дума, този типичен млад московчанин беше объркан под напора на един типичен московски старец.
— Няма да те оставя на мира! — крещеше старецът. — Никога не съм оставял врага на мира. Сега ще те научат как се агитира! Хайде с мен в участъка! Тръгвай да идем, където трябва!
Не е много лесно да задържиш вниманието на московската тълпа. Мрачните хора подминаваха, сякаш изобщо не забелязваха нито унизителното положение на младежа, нито ръмжащата атака на стареца. Но виковете на стария воин ставаха все по-интригуващи, някои хора се обръщаха и дори забавяха крачка.
Тогава Кузенков, без да му мисли много и очевидно подчинявайки се на някакъв сигнал от някакво свое скришно местенце, се качи на тротоара и спря странната двойка.
— Какво става тук? — с протоколен тон се обърна той към стареца. — Вие защо пречите на гражданина да се разхожда?