Този поглед беше пределно ясен на Марлен Михайлович и в скришните му местенца протичаше процес на ярост, когато изведнъж някъде от най-отдалечените дълбини, от някакво най-скришно местенце бликна фонтанче страх.
Ръцете на стареца посягаха към гърдите му, мокрите от слюнки устни се размърдаха в едва ли не лунатично ломотене:
— Вярно, пил съм… значи имате предимство… а аз четирсе години съм се сражавал… с цървули… с чантаджиите… продоволствени затруднения… храним половината свят… на братските класи и нации… покажете си документчето… кой сте вие… мене тука ме познават, а вие… сержант, я хайде…
Марлен Михайлович се разгневи на себе си за този страх. Нима дори и сега, когато е на такава длъжност, не е в състояние да прогони роба от себе си? Колко лесно би било да прекъсне този кошмар, да изблъска тая сталинска вонещица (точно така си го помисли — „сталинска вонещица“), да се качи в мощния си автомобил и да замине, да, обаче този тъп сержант с неговия тъп маркуч; ама, разбира се, от какво има да се страхувам, е, ще изгубя половин час за обяснения в близкия милиционерски участък, ще звънна на Шчолоков и точка, но същевременно, естествено, ще се вдигне съвсем ненужен идиотски шум и не е изключено нещата да стигнат до горния етаж, сега обръщат внимание на тези дъртофелници, някои хора дори ги смятат за опора на обществото (печална е съдбата на общество с такава опора), та с една дума… Но как да се отърва от него, още секунда и ще се вкопчи в сакото ми, ще започне да ми припада и тогава вече ще се събере цялата улица, нашият народ обича припадничавите…
И, не щеш ли, към стареца се втурна развлечена женица на около четирийсет години, циците й, аха, да се изсипят от раздраната черна фланелка с чужбински надпис GRAND PRIX.
— Чичо Коля, айде да те няма туканка! Чичо Коля, к’ви ги вършиш пак? Айде, тръгвай! Ей сегинка ще дойде твойта бабичка! Вече цял час те търсят из дворовете!
Старецът се дърпаше и хриптеше, размахвайки мрежичката към Кузенков. От дупките се изсипваха и се трошаха дълги макарони.
— Тоз! — крещеше старецът. — Не ще да си покаже документите! Сержантът не си изпълнява служебните задължения! Помагайте, другари!
— Чичо Коля, айде да бягаме от тука! Запомни му номера, ще напишеш заявление! — женчето напъхваше във фланелката изскачащите цици, подхващаше изхлузващите се от краката й чехли — явно беше изскочила от къщи, както си е била, — като при това успяваше да намига на Марлен Михайлович, че и някак особено да примлясва с изкривената си пияна уста.
Напомнянето за заявлението, което ще напише, подейства: старецът се остави да го отведат, като постоянно се обръщаше и колкото повече се отдалечаваше, толкова по-заканително и все по-неразбираемо приказваше.
— Е, какво става тук с вас, сержант? — Марлен Михайлович раздразнено надникна в тубата, там едва-едва се плискаше нещо на дъното. Приятният и познавателен контакт е уличния живот се бе превърнал в тягостен идиотизъм. Кузенков се вбесяваше най-много от мярналото се, уж вече забравено чувство на страх. Нима е още живо у мен? Каква гадост!
Той дръпна маркуча от ръцете на сержанта и го огледа — ами да, дупка. Промърмори нещо ядно, потърси в собствения си багажник, измъкна от там някаква тръбичка, пъхна единия й край в резервоара, другия в устата си, смукна и се задави от бензина, но за сметка на това излезе стабилна струйка и сержантът много бързо се сдоби с нужното количество за своя нещастен московец.
— Отплата за ненамесата. Отменяме нефтеното ембарго — позасмя се Марлен Михайлович.
Сержантът го поглеждаше някак странно, може би и той не разбираше каква птица има пред себе си. Във всеки случай не се впусна да благодари.
Кузенков вече беше седнал зад волана, когато в огледалото за обратно виждане отново видя чичо Коля. Той бързаше към полето на идейната битка, тежкото му сако се беше издуло, ризата — разкопчана, виждаше се тестообразният му корем. Старецът явно бе оставил мрежата си вкъщи, но вместо нея в ръката му имаше някаква червена книжка с размери на партиен билет, която той току вдигаше над главата си като един вид сигнал. На Марлен Михайлович му оставаше да направи няколко движения, за да се отдалечи и да прекрати безсмислената история: трябваше да отпусне съединителя, да включи на първа и левия мигач. Ако беше направил всичко малко по-бързо, отколкото обикновено, щеше да успее, но му се стори, че всяко ускоряване ще прилича на бягство, и затова дори забави движенията си, което позволи на чичо Коля да дотича, да провре муцуната си през прозореца и да подаде книжката.