След като поговори със сина си, Марлен Михайлович отново се върна към „любопитния епизод“, понеже се сети, че на мястото на онзи, дългокосия спокойно можеше да бъде и Дим Шебеко. Впрочем Дим Шебеко имаше такава муцуна, че дори бдителният чичо Коля не би посмял да го закачи. „Такива трябва да се премазват, дяд — би казал Дим Шебеко. — На твое място аз бих премазал тая дърта жаба“.
В края на краищата Марлен Михайлович се отдръпна от пишещата машина и тъпо зачака да свърши проклетата „Бяла маргаритка“. Телевизионните страсти се укротиха чак след единайсет. Той слушаше как Вера Павловна изпраща децата в спалнята, и чакаше желания миг на срещата с жена си. Наближаваше сребърният им юбилей, но чувствата помежду им ни най-малко не бяха изстинали. Напротив, едва ли не всяка вечер въпреки умората Марлен Михайлович сладостно предвкусваше срещата с мекото нежно тяло на вечно благоухаещата Вера Павловна.
— Какво, миличко, Дим Шебеко ли се обади? — попита жена му, вече укротила дишането си след срещата.
Главата на Марлен Михайлович лежеше върху вярното й рамо. Ето един свят, и мил, и мирен, разбираем във всеки квадратен сантиметър кожа — света на неговата съпруга, приятни хълмове и долини. Ех, как би си живял в него, как никога не би излизал навън, в смутните пространства на външната политика.
— Знаеш ли, котенце, днес в града с мен се случи един любопитен епизод — едва чуто прошепна той и тя, схванала, че става дума за важни неща, не повтори въпроса си за телефонното обаждане, а се приготви да слуша.
— Ами виж сега, Марлен — каза тя, когато разказът, поточно, твърде обстойният разбор на усещанията на Кузенков, вкопчващи се във външната дребнавост на събитията, свърши. — Виж какво мисля аз, Марлен. А: — тя подгъна малкия пръст на лявата си ръка и на него както винаги му се стори, че това не е малкото пръстче на лявата й ръка, а именно едно твърде сериозно А, което ще бъде последвано от Б, В, Г…, все близки, конкретни и умни. — А: не е трябвало да се набъркваш в тази кавга, тоест не е трябвало да й обръщаш внимание. Б: щом си й обърнал внимание, трябвало е да се намесиш и ти си постъпил правилно, като си се намесил; В: след като вече си се намесил, ти, сладкият ми, си се държал идеално, като човек с висок нравствен потенциал и остава само въпросът, дали си приключил правилно този любопитен епизод, тоест трябвало ли е да наричаш стареца „мръсна кука“. И накрая, Г: тъмният страх, който си изпитал под погледа на чичо Коля, ето кое ми се вижда съществено, защото ние с тебе, Марлуша, знаем колко прозрачен е този страх и къде се крият корените му. Ако щеш, на мен цялата тази история ми изглежда като твой бурен подсъзнателен протест срещу живеещия у теб и у мен, пък и у цялото наше поколение страх. Е, а щом е така, тогава всичко е обяснимо и ес-тест-ве-но, разбираш ли ме? Колкото до възможния донос от страна на припадничавия старец, това е…
Вера Павловна отхвърли петата точка от своите размисли с цялата китка на ръката си, леко и небрежно, сякаш заради такава глупост не искаше дори да си подгъва пръстчетата. „Каква дълбочина, какъв финес, мислеше си Марлен Михайлович, галейки с благодарност рамото на жена си, как ме разбира тя. Каква стройна логика, какъв нравствен потенциал!“
Вера Павловна преподаваше в университета, беше заместник-секретар на факултетското бюро, член на управата на Дружеството за културни връзки между СССР и Източното Средиземноморие и наистина не можеха да й се отрекат качествата, изброени току-що от мъжа й.
Облекчено и кротко те се прегърнаха и заспаха като едно пяло, представлявайки едно не толкова често под луната зрелище на съпружеско съгласие. Рано сутринта ги събуди телефонно обаждане от Париж. Беше Андрей Лучников.
— Изтекла ми е визата, Марлен. Можеш ли да звъннеш в посолството? Трябва да бъда в Москва.