Спомените за тази кутия, за градчето Фатеж и друга някаква гадост потискаха Лучников. Питърът бучеше по високата стоманена магистрала, слънце заливаше благословения край, в стъклото на скоростомера се отразяваха рижавите мустаци на Лучников, които винаги го бяха радвали, но целият днешен ден доста го потискаше и сега Андрей Лучников пътуваше към баща си в лошо настроение. Калмар натурален обезглавен? Подобни спомени за Континента го спохождаха постоянно. Неразбираемото съобщение от Западна Африка? Прекръстването пред светофара? Срещата с тези шантави Неселроде? Възрастта в края на краищата, гадното нарастване на цифрите.
Всичко това, вярно, беше обичайната, нормална житейска гадост. Покрай нея обаче някаква странна — ето, най-сетне я напипа! — тревога, някакво необичайно безпокойство потискаше Лучников. Нещо особено бе прозвучало в гласа на баща му, когато произнесе: „Не, непременно ела утре“. Какво значеше това? Ами просто думата „непременно“ никак не беше присъща на баща му. Май не бе казвал никога, дори когато Андрей беше малък: „Непременно трябва да направиш това“. Условно наклонение — такъв беше езикът на Арсений Николаевич. „Добре би било да седнеш над учебниците…“, „Аз бих предложил на компанията да отидем на морето…“ С този тон общуваше с околните старият „доброволец“. Явно насиленият императив, изречен от баща му, тревожеше и потискаше Лучников сега.
Виждаха се не чак толкова рядко: всъщност ги делеше само един час бързо шофиране по Източния и половин час въртене по страничните наклони. Арсений Николаевич живееше в своята голяма къща на склона на Сюрю Кая и Андрей Арсениевич обичаше да ходи там, да изтичва сутрин на плоския покрив, да усеща под себе си огромното невероятно свежо пространство, да се ободрява със скокове от трамплина в басейна, после да пие кафе с баща си, да пуши, да говори за политика, да следи движението на ярко нашарените турски и гръцки гемии, които ловяха риба тук под наблюдението на малката сива щука, островната канонерка. Кримчани пазеха своите стридени плантацийки, защото прочутите кримски стриди ежедневно поемаха със самолети към Париж, Рим, Ница, Лондон, а останалите, най-прочутите, се сервираха в безбройните туристически ресторантчета. А данъците от фермите за стриди отиваха право във военното министерство, така че щуката канонерка пазеше тези полета особено грижливо.
Преди началото на серпантината за Сюрю Кая Лучников спря за малко край пътя. Винаги правеше така, за да удължи вълшебния миг — появяването на бащината му къща на склона. Оттук се разкриваше просторната панорама на Коктебелския залив и в десния горен ъгъл на панорамата, точно под скалните стени на Пила планина, на три бели тераси се издигаше бащината му къща.
Всъщност и в това нямаше никаква носталгия. Арсений Николаевич беше построил тази къща преди някакви си осем-десет години, когато в Източен Крим бурно се разраснаха конезаводите му. В онези времена успоредно с конския бизнес невероятно много нарасна и популярността на Лучников — старши сред островното общество. Определени кръгове дори намекваха на Арсений Николаевич, че би било напълно уместно кандидатурата му да бъде издигната на изборите за председател на Временната дума, тоест практически за президент на Крим. Че, видите ли, Арсений Николаевич имал всички блестящи данни — един от малкото останали участници в Ледения поход, боеви вревакуант, професор по история, личност, „внасяща огромна лепта в делото за запазване и процъфтяване на руската култура“, и същевременно европеец с огромни връзки в Западния свят, а на всичко отгоре и милионер, притежател на конезаводи „с принос за икономическото процъфтяване на базата за временна евакуация“, тоест на остров Крим.
Вече и ежедневниците започваха да пускат репортажи за Арсений Лучников, за невероятната му къща на дивия склон, за природната ферма отвъд Света гора, за новата порода състезателни коне, селектирана в заводите му. Вече започваше да се създава имидж „Лучников-лък“ — дългунест мършав старец със засмени очи, облечен като юноша: с дънки и кожено яке.
Трудно е да се каже дали нарочно или случайно Арсений Николаевич си отряза пътищата към президентството. Веднъж в едно телевизионно интервю в отговор на въпроса „А не ви ли смущава обстоятелството, че невероятната ви къща е построена в сеизмично опасна зона?“ той отговори:
— Би било смешно да живееш на остров Крим и да се страхуваш от земетресения.
Тази фраза предизвика бурен изблик на фаталистично веселие и странна бодрост: колко смешно наистина е да се страхуваш от земетресения под радарите, ракетите и спътниците на червените, на осемдесет километра от супердържавата, любимата и триж проклета Историческа родина — СССР.