- Андо! Андо! - викаше ме Зинга. - Къде си, Андо?
Аз мълчах. След малко и Канеамеа извика:
- Амбо, къде си? Обади се, Амбо!
Дъщерята на първожреца и сестрата на Амбо ни търсеха. Те минаха съвсем близо до храстите, където бях се скрил, но не ме видяха. Тогава аз станах прав и те дойдоха при мене.
- Къде е Амбо? - попита ме Канеамеа. Тя беше разтревожена.
Аз мълчах. Двете девойки ме гледаха учудено.
- Тана Боамбо каза, че сте дошли насам. Чухме гърмежи!.. Къде е Амбо?
- Тук съм! - неочаквано се обади Амбо и се показа между храстите, само на десетина крачки от нас.
Изтръпнах, като го видях. Как е успял да се приближи толкова близо до мене, без да го усетя? Ако не бяха дошли сестра му и дъщерята на първожреца, той сигурно щеше да ме открие! Челото и гърдите му бяха покрити с едри капки пот. По всичко личеше, че и той беше преживял ужасни минути.
- Ела! - извика го Канеамеа. - Чуваш ли, Амбо? Ела тук!
Когато синът на главатаря дойде при нас, тя продължи:
- Ти се сърдиш, зная. И на мене, и на Андо. Но знай, че Андо не е виновен.
- Виновен е! - възрази Амбо, като гледаше мрачно пред себе си. - Арики всичко ми каза.
- А каза ли ти защо ходих в колибата на Андо в оная бурна нощ?
- Не ми каза. Той не знае, че си ходила.
- Знае! - натъртено каза Канеамеа. - Аз сама му казах. Но не му казах защо съм ходила. Не му казах, защото ме беше страх от него. Ако беше узнал истината, той щеше да убие и мен, и Андо. Но аз не му я казах. А на тебе ще я кажа, искаш ли? - Амбо мълчеше намръщен. - Искаш ли? - повтори Канеамеа. - В оная проклета нощ аз сама отидох в колибата на Андо и му занесох белите листа.
- Ти му занесе белите листа? - трепна Амбо.
- Да - кимна с глава Канеамеа. - Занесох му белите листа. Андо видя белите листа. Те му казаха всичко, което казват и на моя набу.
- О, ако узнае Арики! - възкликна Амбо. Канеамеа махна с ръка, сякаш искаше да го спре, и заговори бързо:
- Той няма да узнае. Ти няма да му кажеш, нали?
- Това ли е всичко? - попита Амбо с омекнал глас.
- Има още. Андо никога не е искал да стане мой даго. Веднъж набу много се разсърди на Андо. Той каза, че пак ще го хвърли в Голямата вода, и аз се уплаших. И казах на набу:
"Набу, белият човек не е лош. Той има нанай кобрай и всички хора го обичат. Ако кажеш на хората да хвърлят белия човек в Голямата вода, цялото племе ще те намрази". Набу се разсърди, скара ми се и се развика. Тогава аз му казах: "Набу, аз искам да стана сахе на белия човек". Набу пак се развика. Но после, като помисли, съгласи се и ме изпрати да извикам Андо у дома. Набу му предложи да стане мой даго. Каза му, че ще го направи наследник на седемте пояса на мъдростта и рапуо на племето, но Андо не се съгласи. Разбра ли?
- Разбрах.
- Андо не е виновен - продължи Канеамеа. - Ти не трябва да се сърдиш на Андо. Разбра ли?
- Разбрах.
- Ще ти кажа и друго - усмихна се Канеамеа. - На празника на Дао ще стана твоя сахе. Доволен ли си?
Лицето на Амбо изведнъж се проясни, очите му засвяткаха с радостен блясък. Той се мъчеше да се овладее, но никак не беше трудно да се забележи вълнението, което беше го обхванало.
- А сега стисни ръката на Андо - додаде Канеамеа. - Той не е виновен.
Амбо веднага ми подаде ръка, като се усмихна широко. И аз разбрах, че той не ме мразеше вече, че ме е обичал дори и когато искаше да ме убие.
- Сега разбрах всичко - каза той развълнуван. - Арики ме е излъгал. Той ми каза: "Андо иска да стане даго на Канеамеа и да получи седемте пояса на мъдростта и белите листа".
- Не, Амбо, това не е вярно - отрицателно поклати глава Канеамеа.
- Разбрах - каза Амбо. - Арики ме е излъгал. Той ми каза: "Убий Андо! Убий го!" И аз исках да го убия. Но сега разбрах всичко. Андо не е виновен.
Той млъкна. Види се, не искаше да говори повече пред Канеамеа за нейния нечестен баща.
- Да забравим лошото - казах му аз. - Нека си обещаем, че няма да слушаме вече Арики и нашето приятелство ще бъде горещо като слънцето и вечно като луната.
- Обещавам! - отново ми стисна ръката синът на главатаря и повтори: - Нашето приятелство ще бъде горещо като слънцето и вечно като луната.
Това беше клетва, която племето занго смяташе за свещена и никой никога не я нарушаваше.
След това ние се разделихме. Амбо и Канеамеа заминаха напред и скоро изчезнаха в гората, а ние със Зинга тръгнахме по друга пътека. Вървяхме мълчаливо през гъстата гора. Гласовете на ловците не се чуваха - те бяха заминали далеч напред. Наоколо царуваше пълна тишина. Нямаше гибони по дърветата, не се чуваха гласове на птици. Чаках Зинга да заговори първа, но тя мълчеше.