- Веднъж вие ми казахте - иронично се усмихна Смит, - че похвалата е единствената награда, която ловецът получава, когато убие някое животно. Тогава мислех, че това е несправедливо, но вие ме убедихте в обратното и аз разбрах, че не съм прав.
- С вашите камъни по вашата глава - смееше се Стерн.
Смит беше си избрал една доста голяма поляна, обраснала с високата трева аланг-аланг и с редки диви палми и храсти. По примера на туземците ние запалихме от всички страни сухата трева и поляната се превърна в черна равнина, из която тук-там стърчаха големите дървета. След това дойде най-трудното: трябваше да обърнем земята с железни лопати и да изкореним обгорелите храсти. Работата беше тежка, особено за хора като нас, които не са свикнали с физически труд. Но ние не бързахме. Макар плантацията да беше на Смит, той не беше наш господар и не смееше да ни подканя. Пък и самият той често отиваше под някоя сянка да пуши.
След като разкопахме поляната, туземците ни посъветваха да я заградим, иначе дивите свини щели да изровят и изядат всичко, каквото посеем. Но да се направи здрава ограда на такова голямо пространство не беше лесна работа. Трябваше да насечем стъбла от бамбук, високи колкото човешки ръст, да ги забием в земята на двадесетина сантиметра едно от друго, и то в два реда, след това да ги превържем с тънки лиани и да запълним празнината между двата реда с парчета от клони - това щеше да ни отнеме много дни. Но туземците ни се притекоха на помощ. Отначало те идваха да гледат как работим и като видяха, че и ние обръщаме земята по същия начин, както и те, интересът им изстина. Но когато почнахме да правим оградата, те се струпаха около нас - даваха ни съвети, учеха ни как да забиваме бамбуковите стъбла, как да ги привързваме с лиани и постепенно тъй се увлякоха, че докато ни научат кое как става, оградата беше готова.
Тази помощ много се хареса на Смит.
- Прекрасни хора, сър! - възхищаваше се той. - Промених си мнението за тях. Работливи хора, не искам да си кривя душата...
Той често ме молеше да казвам на туземците, че тази градина е "секула" - частна собственост на Смит.
- Кажете им това, сър. Те трябва да го знаят твърдо и да свикнат да уважават частната собственост. Туземците се чудеха и питаха:
- А защо пакеги не иска да работи с нас? Ние имаме градини, по-големи от неговата.
Аз не можех да им отговоря на този въпрос. Казвах им само, че това, което правим тук, ще бъде много полезно за всички. Смит ще ги научи как да обработват по-добре земята и да получават три пъти повече таро и ямс. "Да дойде да ни научи в нашите градини" - казваха туземците. Както и да им обяснявах желанието на Смит да си има своя градина, те не можеха да ме разберат. Не искаше да ги разбере и Смит. Той беше упорит човек, имаше си свои принципи и не отстъпваше от тях.
II
Веднъж, когато отивах към селището, в което живееха Смит и Стерн, видях под едно дърво много хора - мъже и жени, - които бяха се струпали около плантатора и протягаха към него ръце. Той беше клекнал до едно сандъче, пълно с герданчета, огледалца и евтини гривни, и обясняваше на хората на едва разбираем англо-зангски език, че ще даде по един от тия "прекрасни" накити на всеки, който се съгласи да работи в неговата плантация. За един работен ден той предлагаше една гривна или едно огледалце, или едно герданче. Като показваше на туземците тия прости накити, Смит разпалено говореше: - Кой желае? Вижте колко са хубави! Кала-кала! Тацири! Кой желае?
Всички бяха протегнали ръце и вземаха кой огледалце, кой гривна, кой герданче, без да се интересуват от условията на Смит.
- Това не е честно, сър - упрекнах го аз. - Защо лъжете хората? Защо искате да ги измамите? За една нищожна дреболия, която ви струва няколко стотинки, искате да ги накарате да ви работят цял ден...
- Аз никого не принуждавам - сърдито промърмори Смит. - Всичко става по доброволно съгласие и ви моля да не ми се месите в работата.
- Но тия хора не разбират какво точно искате от тях.
- Напротив - възрази той. - Разбират ме много добре. Безполезно беше да споря с него. Нима може някой да убеди вълка да не изяжда агнето? Седнах настрана и отдалеч наблюдавах блъсканицата под дървото. Хората напираха към Смит с протегнати ръце и щом получеха огледалце, гривна или герданче, веднага отиваха в колибите си радостни като деца, които са получили чудно хубава играчка. Когато сандъчето се изпразни, около Смит бяха останали само двама-трима туземци, но и те си тръгнаха и Смит напразно ги увещаваше да отидат да му работят - никой не обръщаше внимание на думите му. Смит остана сам до своето празно сандъче.