Взех си чантата и излязох от колибата. Тук беше влязла смъртта и моето присъствие беше излишно.
II
Към обяд от махалата, в която живееше Гахар, се чуха оглушителните звуци на бурума. Обадиха се и други буруми от съседните махали. Отидох да видя какво се е случило. На мегдана заварих цяла тълпа мъже и жени. Лицата на всички бяха намазани с черна боя. Мъжете бяха въоръжени с копия и стрели. Между тях беше и Гахар. И той държеше копие в ръката си, но за разлика от другите мъже, които стояха на едно място мрачни и мълчаливи, той силно викаше: "Карам! Карам!" (Война! Война!) - и тичаше от единия до другия край на малкия мегдан, като правеше войнствени хватки с копието, сякаш искаше да намуши някого. С тия хватки и с виковете "Война! Война!" той изразяваше мъката си и своята готовност да отмъсти на враговете, които са направили магия на жена му. От колибата се разнесоха силни писъци. Надзърнах през отворената врата и видях жената на Гахар, изпъната на земята върху стара рогозка. Тя беше умряла. Десетина жени около нея плачеха и нареждаха...
Щом ме видя, Гахар дойде при мене и с плачлив глас почна да се вайка:
- Ох, Андо! Тя умря, Андо! Тя не пи от твоето лекарство и умря!..
Мълчах смутен. Безсмислено беше да го уверявам, че и моето лекарство не би предотвратило смъртта.
- Тя умря, умря! - отчаяно повтаряше Гахар. - Тя легна и няма да стане вече! Ох, няма да стане!.. Тя лежи и не чува моя плач. Ох, не чува моя плач!.. Тя спи и няма да се събуди. Ох, няма да се събуди!.. Тя ме остави и няма да се върне при мен. Ох, няма да се върне!.. Моята колиба ще опустее, Андо! Ох, ще опустее!..
Той почна да скубе косата си и да се бие с юмруци по главата, но другите го хванаха за ръцете и той притихна. Но след малко отново почна да тича и да размахва дългото си копие срещу невидимия враг, който беше причинил смъртта на жена му.
Отидох под сянката на една палма и наблюдавах Гахар. Не се съмнявах в скръбта му, но ми се струваше, че това тичане нагоре-надолу, размахването на копието и заканите към невидимия враг не бяха нищо друго освен един обичай.
При мен дойде Зинга. И тя беше намазала лицето си с черна боя до такава степен, че не можах да я позная веднага. На шията й, както и по ръцете, нямаше никакви украшения. Тя беше в траур. Починалата й се падаше роднина - Гахар бе брат на Боамбо.
- О, Андо! - тихо прошепна тя. - Жената на чичо Гахар нямаше да умре, ако беше изпила твоето лекарство.
- Откъде знаеш?
- Всички тъй казват - отговори Зинга. И ми разказа една история, която чувах за пръв път. Жената на Гахар била от племето бома. Преди много години, когато била младо момиче, Гахар я откраднал и тя станала негова жена. Племето бома решило да си отмъсти. То нападнало племето занго, но било отблъснато. По-късно жената на Гахар сама се отказала от своето племе и станала дъщеря на племето занго. Племето бома я прокълнало и търсело начин да й отмъсти. И ето сега (след четиридесет години!) то си отмъстило. Преди няколко дена жената на Гахар забравила своя чувал в градината. Чувалът изчезнал. Някой от племето бома го откраднал и техният жрец го изгорил, като изрекъл заклинателните думи. Жената на Гахар се разболяла. Снощи Гахар искал да ме повика да дам лекарство на болната, но тя му казала: "Не ходи при белия човек. Иди най-напред при Арики. Каквото каже той, това ще направим". И Гахар отишъл при Арики. Първожрецът го наругал и му заявил, че жена му ще умре от моето лекарство по-скоро, отколкото от магията на племето бома. И обещал да развали магията на враговете и да излекува болната. Това било снощи. През нощта положението на болната се влошило. Сутринта Гахар решил да ме извика без съгласието на жена си, но тя вярвала на Арики и отказала да изпие моето лекарство...
Едва сега разбрах какво щеше да стане, ако жената на Гахар беше изпила рициновото масло. Все едно, тя щеше да умре и тогава хората щяха да кажат: "Прав е Арики. Жената на Гахар пи от лекарството на белия човек и умря". А сега казваха обратното: "Ако беше изпила лекарството на белия човек, щеше да оздравее". Без да иска, Арики беше ме избавил от излишни неприятности.
- А къде е сега Арики? - попитах аз девойката. - Няма ли да дойде на погребението?
- Няма да дойде - отвърна Зинга. - Той каза, че Дао не пожелал да спаси жената на Гахар, защото била грешница. И не иска да дойде на погребението.
"На Арики му е лесно - помислих си аз. - Когато е натясно, той извиква на помощ своя идол. Но-с какво-бих се оправдал аз, който не вярвам в идоли?"