През това време Гахар продължаваше да тича от единия до другия край на мегдана и да размахва копието си. Писъците в колибата неочаквано притихнаха като по даден знак. Погледнах през вратата и видях как трима мъже, роднини на Гахар, поставиха покойницата в седнало положение, увиха я в рогозката, на която беше умряла, и я стегнаха с лиани. Само главата й се подаваше над вързопа, но жените и нея покриха с един чувал. След това мъжете отново увиха вързопа с грамадни бананови листа и още веднъж го омотаха с жилави лиани. Като го затегнаха здраво, те окачиха вързопа с покойницата на една греда по средата на колибата и накладоха под него огън. След това всички излязоха.
Погребалната процесия завърши. Всички си отидоха по домовете, само Гахар остана в колибата да подклажда огъня...
Тръгнахме със Зинга към моята колиба.
- Защо накладоха огън под покойницата? - попитах я аз.
- За да изгонят от нея злите духове - беше отговорът.
- Колко време ще продължи това?
- Седем слънца.
- Седем слънца, това значи седем дена.
Зинга ми каза, че след седем дена и седем нощи Гахар ще отнесе вързопа в гората, при колибата на вечния огън, и ще го окачи на "дървото на смъртта". А като минат още на седем места по седем слънца, Гахар ще изгори вързопа с покойницата на голяма клада пред колибата на вечния огън и ще развее праха по вятъра. На тази церемония ще присъствува цялото село. Докато трае изгарянето на трупа, Арики ще играе "танца на смъртта". "Тази роля положително му подхожда" - помислих си аз.
След седем дена отидох при колибата на вечния огън. Вързопът висеше на едно дърво. Това беше анчар - "дърво на смъртта", както го наричаха туземците.
И аз си спомних стихотворението на Пушкин:
В пустиня суха, в пек и зной,
в пръстта, от жажда разтопена,
анчар, самотен часовой,
стои сам в цялата вселена.
Природата във ден на гняв
сред степите го бе родила
и корен, и зеленина
с отрова страшна напоила.
Край него птица не хвърчи,
ни идва тигър: само вятър
край смъртното дърво ечи
и смъртен хуква по земята.
И ако облак изведнъж
облей листата му заспали,
от клоните отровен дъжд
се стича в пясъка запален.
По-нататък поетът разказва как един владетел изпратил роба си да му донесе отрова от анчар, за да порази "с гибел черна" враговете, и робът наистина донесъл сок от смъртоносното дърво:
Донесе и припадна, слаб,
пред шатрата във порив сетен.
И мъртъв зърна своя раб
непобедимият владетел.
(Превод на Мария Грубешлиева)
Пушкин се е заблуждавал. (Не само Пушкин, и ботаниците от края на XVIII век смятали анчара за много опасно дърво и никой не се решавал да изследва отровния му сок. Те твърдели, че ако птица кацне на него, веднага пада мъртва, ако човек седне да почине под сянката му, няма да стане вече. В планините на остров Ява има една гола местност, наречена Долина на смъртта. Там не расте трева, няма нито едно дръвче, нито един храст. Тази гола пустиня дълго време била загадка за учените. Явайците разказвали, че тропическата растителност в Долината на смъртта била унищожена от отровата на анчара, и нито един учен не се решавал да приближи това дърво. Едва по-късно открили истинската причина, която унищожила буйната растителност в Долината на смъртта. Оказало се, че от околните скали извирали отровни пари, следователно анчарът нямал никаква вина за опустошената растителност. Едва след това учените се решили да изследват отровния сок на анчара и разсеяли фантастичните измислици за "дървото на смъртта"). Отровата на анчара не е чак толкова силна, колкото той е мислел. Туземците познаваха други растения с много по-силна отрова и все пак наричаха анчара "дърво на смъртта" и на неговите клони окачваха труповете на умрелите.
Втора глава. Любопитството на Гахар. Привидно примирие с първожреца. Крокодил в малкия залив. Тревогите на Боамбо. Арики отново на сцената. Крокодилът иска жертва. Съветите на Смит. Бандата на първожреца. Тревогите на Зинга. Как може да се убие крокодил само с един нож
I
След смъртта на жена си Гахар още по-силно се привърза към двете си внучета и само вечер се разделяше с тях, когато отиваше да спи в своята колиба. Често ги водеше в малкия залив, където децата се къпеха и играеха, а той ги наблюдаваше от брега замислен и тъжен. Тъй като заливът беше и мое любимо място, ние често се срещахме там със стареца и дълго приказвахме за живота и за смъртта.