Обясних му, че не аз, а други хора са нарушили обичая на нашето племе, но те излезли по-силни от нас и затова аз съм прогоненият, а не те. Гахар не можеше да проумее това, пък и аз нямах никаква възможност да му обясня борбата на народа в моята родина, защото в езика на племето не съществуваха думи като "фашизъм" и "класова борба". Тогава Гахар каза:
- А слабият пакеги с бялата коса разправя, че сте дошли от Луната...
И по-рано бях забелязал, че туземците не можеха да изговарят правилно имената на Смит и Стерн. На Смит казваха ту Шамит ту Симит, а най-често "слабия пакеги с бялата коса", докато на Стерн казваха "пълния пакеги с бялата коса". Само моето име изговаряха лесно - след като от Антон станах Андо, то приличаше на техните имена.
- Кой лъже? - отново ме попита Гахар. - Слабият пакеги с бялата коса или ти?
- А ти как мислиш, Гахар? - на свой ред го попитах. - Погледни ме в очите и кажи.
Той наистина ме погледна и рече:
- Шамит лъже. Шамит не е добър човек. Шамит дава на Арики малоу. Арики пие малоу и заспива. Всеки ден, всяка вечер...
Малоу - така наричаше Гахар коняка на Смит.
И капитанът беше ми казал веднъж, че Смит често черпел първожреца с коняк. Самият Смит изпивал по една-две чашки, а първожрецът не знаел мярка, пиел много, пеел песни и играел, след това падал в безсъзнание и цяла нощ хъркал като заклан.
Аз не бях против пиянството на първожреца. Какво ми вреди? Алкохолът ще го направи безволев, ще разсипе стария му организъм, а може и съвсем да го погуби. Толкова по-добре! Племето ще се отърве от един опасен човек. Но целта на Смит беше друга. Той просто искаше да спечели приятелството на първожреца и не жалеше коняка. Аз дори подозирах, че Смит крои някакви планове и иска да ги постигне чрез първожреца. Но дали ще се задоволи само с него? Няма ли да почне да черпи и другите туземци, за да ги спечели на своя страна? "Не, това няма да се случи" - помислих си аз. - Смит едва ли има толкова много коняк, та да устройва оргии. Пък и не е толкова глупав да не знае, че приятелството на Арики струва повече от приятелството на десетина други туземци. Попитах Гахар какво говори Арики за мене. - За тебе ли? Нищо. Нито добро, нито лошо. Това беше вярно. Откак Смит и Стерн отидоха да живеят в махалата на първожреца, последният престана да се занимава с мене. Разбира се, и аз избягвах да се срещам с него и гледах колкото се може по-рядко да се мяркам пред очите му. За нищо не го търсех и той не ме търсеше. Това приличаше на негласно примирие между двама противници, които са премерили силите си и не желаят повече да се срещат.
Аз мислех, че след многобройните си безуспешни опити да ми напакости първожрецът е съзнал безсилието си. Най-напред се опита да настрои против мене цялото племе, но никой не се хвана на неговата стръв. След това дойде интригата с Амбо и Канеамеа. Първожрецът искаше да използува обичта на младия момък към дъщеря му и да го накара да ме убие, но самата Канеамеа въстана против злокобния си баща и враждата на Амбо към мен се разсея като дим. Нашето приятелство със сина на главатаря стана още по-сърдечно. Арики загуби и това сражение. Какво още можеше да направи той? Да накара туземците да ме хвърлят в океана с камък, вързан на краката? Той не можеше да направи това, защото туземците не биха го послушали. Оставаше му само едно: да се помири и да се преструва, че не забелязва моето съществувание. Все пак аз добре познавах първожреца и смятах, че негласното примирие между нас няма да трае дълго време. Рано или късно затаената омраза на Арики ще избухне с нова сила, стига да направя нещо, което не е по волята му. И тъкмо затова смятах, че неговото пиянство е в моя полза: колкото по-често се напива, толкова по-рядко ще се сеща за мен.
Така мислех аз, но скоро се убедих, че съм се лъгал...
II
Малкият Акгахар, който ловеше риба в залива, неочаквано нададе силен писък и хукна да бяга към брега. Заедно с Гахар изтичахме при него да видим какво става. Момчето беше излязло вече от водата и цяло трепереше.
- Какво има? Защо викаш? - попита го дядо му разтревожен.
- Абадан! Абадан! - извика малкото момче задъхано. Очите му бяха широко открити, лицето му беше потъмняло от страх. (Аз и по-рано бях забелязал, че в минути на страх лицата на туземците потъмняваха, вместо да побледняват).
- Къде е? - сепна се старецът.
- Ето го! - посочи момчето към тихите води на залива. - Идва насам! Калиман абадан! Голям крокодил!