- Махнете тия черни мисли от главата си, Стерн! Аз съм напълно убеден, че един ден ние пак ще видим нашата добра стара Англия и тогава славата ни ще прогърми из целия свят. Защото ние ще се върнем като откриватели на непознат остров с безценни богатства. И лъвският пай от тия богатства ще се падне на нас. Не вярвате ли?
- Иска ми се да вярвам, но не мога - въздъхна капитанът. - Нашето завръщане зависи от случая. Ние можем да напуснем острова само ако мине оттук някой кораб.
- А защо да не си направим една гемия? - попита Смит. - Имаме достатъчно инструменти, пък и диваците ще ни помогнат.
- Невъзможно - завъртя глава капитанът. - Да направим гемия - това не е по силите ни. Нужен ни е най-малкото един добър дърводелец, а ние го нямаме.
- А какво ще кажете за една голяма платноходка? Нима и нея не бихме могли да направим? Капитанът помисли и каза:
- Платноходка - да, това може... Но аз не бих се решил да тръгна с платноходка през Индийския океан.
- Вие ли говорите това, Стерн? Вие, старият моряк?!..
- Да, стар за съжаление - тежко въздъхна капитанът. - Ако бях по-млад, сигурно бих се решил.
- И сега ще се решите - насърчи го Смит. - Трябва да опитаме всички възможности. Особено ако открием бисерни миди. Тогава на всяка цена трябва да се върнем в Англия, а след това отново ще дойдем тук, но вече подготвени. Искате ли да ви кажа какво мисля, Стерн? Мисля... не, не, по-право предчувствувам, че ще стана прочут като моя прадядо капитан Раг, когото злонамерени драскачи незаслужено опетниха. Крал на бисерите - как хубаво звучи това! - примигна плантаторът и продължи унесено: - Тогава нека се пазят лондонските акули! Аз ще ги глътна заедно с банките и фабриките им и тоя ден ще бъде най-щастливият в моя живот.
- Лошото е, че бисерните миди живеят на морското дъно, откъдето мъчно ще ги извадим - каза капитанът. - Все пак ще се опитам... И тъй, да вървим! Трябва да вземем някои неща от колибата.
Отидохме в колибата на Смит и Стерн. Досега аз не бях влизал в нея и много се изненадах, като видях как комфортно бяха се наредили двамата англичани. В ъгъла имаше две пружинени легла, покрити с меки одеяла и с мрежи за москити. Нарът, и подът бяха постлани със скъпи килими, край стените бяха наредени меки кожени фотьойли, по средата - маса с няколко стола, а в дъното бяха струпани един върху друг много чували и сандъци.
- Изглежда, че сте с кътали доста неща от яхтата - казах аз на плантатора.
- А защо не? - отвърна той. - Скътах някои полезни неща и мисля, че съм постъпил разумно.
- Не се ли страхувате, че туземците могат да ги задигнат?
- О, не! Арики обяви моята колиба за табу (между първобитните племена в островите на Тихия и Индийския океан е съществувал такъв обичай: когато се наложи табу - забрана на нещо - никой не го докосва) и никой не смее да влезе вътре. Освен това туземците не знаят кое за какво служи, пък и не се интересуват. Само Арики - тоя упорит и нахален старец - ме безпокои. Научи вече две английски думи и само тях повтаря: "Коняк, цигарки, коняк, цигарки"... Просто не зная как да се отърва от него. Всеки ден му давам по една бутилка коняк и по една кутия цигари. А това няма да продължава вечно, защото нямам фабрика за коняк и за цигари, нали така? Какво ще правя, когато сандъците се изпразнят?
- А за колко време ще му стигнат вашите запаси? - попитах аз.
Плантаторът ме погледна изпитателно, след това се усмихна пресилено и на свой ред попита:
- Искате да знаете колко коняк и цигари имам още?
- Да.
- А защо се интересувате? И на вас ли ви се пие коняк?
- О, не, бъдете спокоен! Бих искал да зная няма ли да напоите Арики и неговите приятели.
- Арики да, но неговите приятели - никога! - заяви Смит.
- Дайте ми едно дълго въже - обърна се Стерн към плантатора и прекъсна нашия разговор. - Преди да се спусна на морското дъно, трябва да измеря дълбочината. Ще ми трябва и една торба за мидите.
- Дадено, Стерн - с готовност се отзова Смит и като се порови из един сандък, подаде на капитана въже и торба.
- А сега не е зле да му ударим по един коняк - намигна ми капитанът.
Смит донесе една бутилка коняк и три чаши.
- Да, случаят е особен и заслужава да се почерпим - каза той. - И тъй, наздраве! За успеха на нашето дело!
- За бъдещия крал на бисерите! - дигна чашата си капитанът и се чукна с плантатора, който се усмихна доволен. - А вие няма ли да пиете? - попита ме той, след като видя, че отказах да взема своята чаша.
- Не, предпочитам една пура, ако мистър Смит няма нищо против...
- Разбира се! - рече плантаторът и ми поднесе кутията с пурите.