Стоварихме нашите шестдесет и пет миди на брега и внимателно открихме черупките им. Само в седем от тях намерихме по един бисер - три доста едри, като бисера на капитана, и четири по-малки.
- Това е безценно богатство, сър! - възторжено каза плантаторът. - Във всяка десета мида по един бисер - това е нечувано.
Ние със Смит получихме по един едър и по един дребен бисер, а останалите дадохме на капитана. Според преценката на плантатора моите два бисера струваха колкото заплатата ми за цяла година. Като гледах лъскавите топчета, аз си мислех: "Колко лошо е устроен светът на богатите хора наистина! Те плащат баснословни суми за едно такова зрънце, с което украсяваха пръстените и огърлиците си, а хората, които вадят бисерите от морското дъно, нямаха какво да ядат"...
- Слушайте, приятели - неочаквано се провикна Смит и прекъсна мислите ми: - Хрумна ми една великолепна идея. Искам да ви направя богати хора. Съгласни ли сте?
- Дадено, сър! - изгърмя гласът на капитана. - Великодушно ви предоставям това удоволствие.
- Не се смейте, Стерн, работата е сериозна. Ще образуваме дружество за събиране на бисерни миди.
- Бисерно дружество "Смит и Ко" - шеговито подхвърли капитанът.
- За названието няма да спорим, устав няма да пишем. В нашия устав ще има само едно условие: всичко ще делим на три равни части и всеки от нас ще си получава своето. Какво ще кажете, Стерн? Съгласен ли сте?
- Не съм съгласен - отрицателно поклати глава капитанът.
- Защо?
- Защото аз трябва да вадя бисерните миди от морското дъно, а това никак не е лесно. Дори е много вредно за здравето. Известно е, че ловците на бисери умират рано от постоянна липса на достатъчно въздух. От ушите им тече кръв, зрението им отслабва, по тялото им се появяват пъпки, които се превръщат в гнойни рани. Аз съм виждал ловци на бисери в Манаарския залив и не искам да бъда като тях. Не, сър, търсете си други съдружници. Не искам да ставам ловец на бисери.
- А кой ви кара да ставате ловец на бисери? - упрекна го Смит. - Вие ще бъдете пълноправен член на нашия триумвират. Други ще вадят кестените от огъня, бъдете спокоен. Всеки дивак би се съгласил да ни извади цяла лодка с бисерни миди само за едно герданче от мъниста.
- Само за едно герданче? Не е ли малко? - попитах го аз.
- Никак не е малко - беше отговорът. - Помислете добре! Макар герданите да са мои, печалбата ще делим на три равни части. Работата ще си разпределим така: Андо ще ни доставя ловците, Стерн ще ги командува, а аз ще раздавам герданите. След две-три седмици ще имаме по цял килограм бисери. Представяте ли си какво значи това? Помислете добре! Ще запазим и раковините, защото и те струват пари.
- Струват - съгласи се капитанът, - но в Англия или в някоя друга цивилизована страна. А в Тамбукту за цяла лодка миди няма да ви дадат дори и един кокосов орех.
Смит разпалено почна да ни убеждава, че рано или късно ние ще се върнем в своите страни като "крале на бисери". Според него сега, през време на войната, из Индийския океан кръстосват много повече кораби, отколкото в мирно време и вероятността край Тамбукту да мине някой кораб - военен или товарен - е много по-голяма, отколкото всеки друг път.
Той беше прав. Япония беше окупирала Ява и Суматра и корабите на самураите навлизаха и в Индийския океан, а корабите на Англия и Съединените щати постоянно превозваха оръжие в Африка и в Персийския залив. Колкото и голям да беше Индийският океан, сега по него плаваха много повече параходи, отколкото в мирно време, и вероятността нашият неизвестен остров да бъде открит беше много голяма.
Капитанът посрещна равнодушно неговото предложение. Не защото не искаше да стане богат, а защото не вярваше, че ще попадне някога в Англия. А аз разсъждавах така:
"Ако успея някога да се върна в своята родина, не ми трябват бисери. Самата тя е безценен бисер, по-скъп от всички бисери в света..."
Идеята за бисерно дружество "Смит и Ко" пропадна.
Четвърта глава. Строители с каменни брадви. Философията на Смит. Намесата на капитана. Лодка с платна. Предстоящо пътешествие
I
Големият празник наближаваше и туземците почнаха да се готвят за неговото посрещане. Най-напред решиха да направят нови колиби за бъдещите младоженци. Всички младежи и девойки, които щяха да се оженят на големия празник, трябваше да имат свой дом. Но построяването на една колиба беше много трудна работа, защото туземците работеха почти с голи ръце. Те нямаха никакви други сечива освен каменни брадви и раковини, които им служеха вместо ножове.