Една сутрин Боамбо събра хората, раздели ги на няколко групи и всички почнаха работа. Едни отидоха в гората да секат млади дървета за греди и диреци, други свличаха дървета на ръце в селото, като ги връзваха със здрави лиани и ги теглеха подире си, трети насичаха дърветата по мярка, според големината на колибата, обелваха корите им и строяха самите колиби. Това ставаше много бавно. За да издялат с каменни брадви един стълб за основа и да го забият половин метър в земята, двама-трима души губеха цял ден. А само за една колиба бяха нужни десетина такива стълбове. Върху тях нареждаха гредите на покрива и ги превързваха здраво с лиани, след това поставяха една напречна греда от единия до другия край на билото и я превързваха за гредите, после я подпираха с три стълба. Напреки по гредите нареждаха бамбукови стъбла от край до край на покрива и също ги превързваха с лиани, а върху тях застилаха рогозки и палмови листа, за да не тече вода, когато вали дъжд.
Покривът беше главната част на всяка колиба и туземците полагаха големи грижи, за да го направят колкото се може поздрав. След това изграждаха стените. Върху стълбовете, които крепяха покрива, нареждаха едно до друго бамбукови стъбла, превързваха ги с лиани и стената беше готова. На предната стена оставяха тесен отвор за врата. Тогава идваше ред на двата нара - един в колибата и втори вън пред вратата. Над външния нар издигаха лек покрив за сянка.
Жените също помагаха при строежа на колибите - плетяха рогозки от палмови листа за покрива, носеха от гората лиани и очистваха бодлите им, беряха палмови листа за покрива, но не изоставяха и ежедневната си домашна работа.
Като гледах как хората се мъчеха с каменните брадви и губеха цели часове за отсичането на една греда, аз си спомних за брадвите, трионите, теслите и гвоздеите на Смит. Те ръждясваха в неговата колиба, а десетина туземци се мъчеха цял месец, докато построят една колиба. Ако им дадем брадви и тесли и ако ги научим как да работят с тях, всички колиби щяха да бъдат построени само за една-две седмици.
Реших да поговоря със Смит. Намерих го в неговата плантация. Той работеше там от сутрин до вечер: окопаваше фиданките, подкастряше ги, поливаше ги и се радваше от сърце на своите успехи. "Ако беше израснал в друго общество - мислех си аз, - Смит щеше да бъде много полезен човек". Той се оказа опитен плантатор - само за няколко месеца неговата малка плантация заприлича на цветуща градина. Младите фиданки бързо израснаха и разпуснаха клони, а някои дори разцъфнаха и още първата година щяха да дадат плод. Смит се радваше на всяко дръвче, подкастряше ненужните клонки, грижеше се като добър стопанин за всяко стръкче, с часове оглеждаше храстите на черния пипер, фиданките на какаото и кафето на всяко дръвче бе прикачил картонена табелка с номер и редовно записваше в тетрадка промените, които ставаха с него за едно денонощие. Макар да не беше агроном, той доста добре познаваше тропическата флора още от Кокосовите острови, а когато не знаеше нещо, научаваше го от книгите. Разбира се, и ние с капитана му помагахме. Смит никога не забравяше да ни благодари, но винаги ни напомняше, че плантацията е негово дело и негова собственост. Това нервираше капитана и в такива минути той захвърляше мотиката, вземаше пушката си и отиваше на лов из горите.
- Благодатна земя, сър! - възкликна Смит, когато отидох при него. - Тамбукту не прилича на Кокосовите острови. Там почвата е песъчлива, на нея виреят само кокосови палми, а тук всичко се ражда. Копни някъде с мотиката и пусни каквото и да е семе, след два-три месеца то ще поникне и ще пусне корени. Стъблата на бамбука растат по тридесет сантиметра в денонощие - това звучи като приказка, но е факт. Сега разбирам защо жителите на острова лесно изкарват прехраната си, макар да обработват земята с дървени колове и лопатки.
- Ако ги научим да я обработват с железни мотики, ще получават още по-изобилна реколта - казах аз.
- Това не е нужно - веднага възрази Смит. - Не бива да се месим в живота им.
- Защо?
- Защото ще го направим по-сложен, но няма да го облекчим.
- Напротив, железните мотики и лопати ще улеснят туземците, а по-изобилната реколта ще подобри храната им. Това ще бъде от голяма полза за племето.
Като нямаше какво да възрази, Смит каза:
- Аз нямам склад за мотики и лопати. Те са съвсем малко и аз трябва да ги пазя за себе си. Като се похабят и станат негодни, какво ще правя? Или мислите, че и аз трябва да копая с дървени колове и лопати? Не, сър! Мотиките и лопатите са мои, позволете ми да разполагам с тях, както намеря за добре. А за туземците не се грижете: и без моите мотики те се чувствуват щастливи, защото се задоволяват с това което имат, колкото и малко да е то.