- Все пак той няма да участвува в тоя позорен поход, нали?
- Защо са тия гръмки фрази? - обиди се Смит. - Защо наричате позорен поход един обичай, който се тачи като закон?
- Аз не мога да го нарека другояче. Ще участвува ли капитанът? - повторих въпроса си.
- Не. Той каза, че предпочита да отиде на лов за фазани или с въдицата за риба.
"Все пак капитанът е хиляди пъти по-добър от Смит" - помислих си аз. Помолих плантатора да отидем при Арики, но той отказа. Безполезно било да тревожим първожреца. Той бил пиян...
Докато се разправяхме със Смит, ловците се събраха на мегдана. Оттам се чуваха възбудени гласове. Излязох от колибата и видях стотина мъже, повечето младежи, които припряно разговаряха помежду си, а някои подканваха другарите си:
- Да вървим! Да вървим!
- Къде е тана Боамбо? Защо го няма още? Всички бяха въоръжени с копия и стрели. Лицата и телата им бяха намазани с черна боя, на шиите им висяха гердани от раковини, по ръцете и краката им имаше гривни, изплетени от лико, под които бяха затъкнали цветя и малки зелени вейки, а в косите си бяха натъкнали разноцветни пера. Те бяха в пълна бойна готовност. Очите им горяха от възбуда и нетърпение по-скоро да тръгнат в поход. И аз разбрах, че е невъзможно да спре човек тази възбудена тълпа, която смяташе похода срещу племето бома за чест, а пренасянето на човешка жертва - за свещен дълг. Най-после дойде и Боамбо и всички нададоха радостни викове.
- Тана Боамбо!
- Умба-бозамбо!
- Да живее тана Боамбо!
- Комунатуа, готови ли сте? - попита ги главатарят и всички в един глас му отговориха:
- Готови сме!
- Да вървим! Ние сме храбри мъже!
- Ще избием всички врагове до крак!
Тук беше и Амбо, синът на главатаря. Извиках го настрана и го попитах:
- Защо отивате срещу племето бома? То нищо лошо не ви е направило.
- Мълчи! - извика възбудено младежът. - Ти не познаваш племето бома. Всички са разбойници.
- Познавам го по-добре от тебе, защото живях при него шест луни - възразих аз. - Всички са добри хора. Защо ще ги убивате?
- Мълчи! - повтори Амбо. - Ако те чуят другите, ще те намразят.
Той ми обърна гръб и потъна в множеството. Тогава отидох при Боамбо и се помъчих още веднъж да го убедя да се откаже от тоя позорен поход.
- Какво мога да направя? - сви рамене той. - Ти чу какво говорят ловците. Аз не мога да ги спра.
- Можеш! - твърдо казах аз. - Кажи им, че ако не си отидат по домовете, ще се случи голяма беда.
Твърдият ми глас и моята увереност смутиха главатаря. Той ме погледна втренчено и попита:
- Какво ще се случи? Кажи!
- Много лошо! - неопределено повторих аз, защото не знаех какво друго да кажа.
Той настойчиво почна да ме разпитва какво точно ще се случи, ако не се откажат от похода. Арамру - земетресение? Или може би ще запаля Голямата вода?
- Кажи! - настояваше той. - Какво ще се случи?
- Не ме питай, нищо няма да ти кажа! - отвърнах аз. - Ако ловците не си отидат още сега по домовете, цялото племе ще пострада. Анге бу!
Около нас бяха се събрали доста хора и внимателно слушаха нашия разговор. Като чуха моите заплахи, туземците също почнаха да ме разпитват какво ще се случи. Мога ли да направя нещо лошо на племето? Мога ли да докарам арамру и да запаля Голямата вода? Аз мълчах. Това внесе известно смущение между тях. Тъкмо това исках аз, но Смит беше на друго мнение. Като разбра, че разколебавам ловците, той изчезна някъде и след малко отново се върна заедно с Арики. Тогава разбрах, че Смит беше ме излъгал: първожрецът не беше пиян. Той застана на мегдана мълчалив и мрачен. Всички го наобиколиха и почнаха да го отрупват с въпроси. Той мълча доста дълго време, след това заговори бавно и тържествено: - Белите листа всичко ми казаха. Този пакеги - посочи ме той с дългата си ръка - иска да не принасяме жертва на Дао. Той казва, че племето бома са добри хора, а всички вие знаете, че те са наши врагове. Той говори тъй, защото е приятел на племето бома. Вярно ли е това? - обърна се към мен Арики, но преди да му отговоря, той продължи разпалено: - Виждате ли го? Той мълчи! Значи, аз казвам истината! Племето бома са лоши хора! Не откраднаха ли те Зума, дъщерята на Ламбо? Откраднаха я! Не откраднаха ли Лола, дъщерята на Ладан? Откраднаха я! Не убиха ли Зумбо, сина на Малу? Убиха го! А този пакеги казва, че били добри хора. Е, добре! Кой казва истината? Аз или този пакеги?
- Арики казва истината! Арики! - обадиха се много гласове.
Трябваше още веднъж да призная, че първожрецът не беше глупав. В това никога не съм се съмнявал и затова го смятах за опасен човек. Според разбиранията на туземците в думите му имаше желязна логика. Това, което каза, беше вярно. Двете девойки, за които говореше, племето бома наистина ги откраднало преди няколко години. Когато ги отвличали от градините, където работели, един от пазачите, Зумбо, бил тежко ранен и още на другия ден починал. Всичко това беше вярно. Но Арики не каза, че и племето занго е отвличало жени от племето бома. Той не каза, че тия взаимни нападения са причина за враждата между двете племена и ако бъдат прекратени, между тях щеше да настъпи мир и разбирателство. Той изреди всички злини, които племето бома беше извършило, но премълча това, което племето занго беше направило на племето бома. Той беше едностранчив и пристрастен, но в тоя миг на обща възбуда думите му направиха силно впечатление. Тълпата се раздвижи, чуха се закани. Струваше ми се, че ако сега Арики кажеше на тези хора да ме убият, те не биха се поколебали. И реших да мълча. Всяко възражение на първожреца би било опасно. Той положително имаше свои хора, които го слушаха безпрекословно. В това се убедих, когато ме нападнаха в колибата и искаха жив да ме изгорят. Наистина и аз имах приятели, но нито един от тях не би ме защитил сега, защото в тоя миг всички бяха убедени, че съм приятел на техните врагове. Сега разбрах защо Боамбо не искаше да спре похода. Той много добре знаеше настроението на хората си и не искаше да се излага, макар в душата си да не одобряваше тоя поход. Сега той стоеше настрана, мълчалив и мрачен, и нито дума не пророни в моя защита. Но аз не му се сърдех - той не можеше да постъпи другояче.