- Книгата на тайните? Ха-ха! - изсмях се малко пресилено и махнах небрежно с ръка. - Сигурен ли сте, че наистина съществува такава книга?
- Напълно съм сигурен - отговори Смит. - Арики често ми говореше за своите бели листа, които всичко му казвали. От думите му разбрах, че белите листа не са нищо друго освен някаква стара книга. Днес отидох в колибата на първожреца. Жена му и дъщеря му ги нямаше, а той спеше непробудно на нара пиян. Моментът беше удобен и аз претърсих колибата, без да се страхувам, че някой може да ме види. Исках да намеря книгата на тайните и да разбера какво представлява. Не бързайте да ме осъждате - заяви той, когато забеляза, че искам да го прекъсна. - Аз тършувах из чуждата колиба не като крадец. Моето любопитство е напълно понятно. Вие на мое място бихте постъпили по същия начин, нали така? И какво мислите? Вместо книгата на тайните открих дневника на моята яхта. И веднага си казах: "Да, тук има измама. Някой е задигнал книгата на тайните и на нейно място е оставил дневника..." Не е нужно човек да бъде Шерлок Холмс (Шерлок Холмс - детектив, герой от романа на Конан Дойл), за да се досети, че това е така. И да ви кажа право, страшно се разлютих на вас и на Стерн.
- Защо на нас?
- Защото или вие, или Стерн, или двамата заедно сте извършили тази измама.
- Защо пък ние? Това би могъл да го направи самият Арики или друг някой туземец.
- В никакъв случай! - завъртя глава Смит. - Туземците никога не крадат, нали така? Това много пъти съм го чувал от вас и го вярвам. Освен това те се страхуват от яхтата и никой от тях не би се решил да влезе в нея, за да задигне дневника. И Арики също. Не, сър, не ме залъгвайте като малко дете. Аз разбирам много добре, че само вие със Стерн бихте могли да откъснете кориците от дневника на моята яхта и да му пришиете други корици.
Значи, Смит и това беше забелязал. Ясно беше, че той не казваше всичко, което знаеше. Почнах да мисля, че той знаеше и за съществуването на дневника на Магелан, но криеше това от мене.
- И тъй, какво да кажа на Арики, когато открие измамата и ми поиска обяснение? - попита ме плантаторът.
- Може и да не я открие - отговорих аз уклончиво. - Щом досега не я е открил...
- Досега той не е потърсил книгата на тайните, защото не му е била нужна. Но тя скоро ще му потрябва - може би още днес. Не чувате ли как думкат техните дървени тъпани? Днес е първият ден на големия празник. Арики ще играе танца на седемте пояса на мъдростта, ще прави някакви заклинания - самият той ми каза това. Белите листа положително ще му потрябват и тогава тежко ми и горко! Ще обвини мен и ще заповяда да ме изгорят жив. Аз ще бъда принесен в жертва на Дао - кълна се във всички светии, че това ще бъде така. Е, добре! Съгласен ли сте да пострада един невинен човек, а виновните да си стоят настрана и да се подсмиват? "Вижте, значи, колко хитро постъпихме... Смит се пече жив на огъня, а ние си седим на сянка - ни лук яли, ни лук мирисали..." Това не е честно, сър!
Плантаторът почна да бие на чувства. Той винаги така постъпваше: най-напред атакува противника си фронтално и ако не успее, почва да се окопава и да подготвя ново нападение отдалеч.
- Не се тревожете, нищо лошо няма да ви се случи - казах му аз, за да го успокоя.
Но той не се успокои и отново почна да ме упреква и да ме обвинява.
- Но какво искате от мен? - попитах го аз.
- Само едно: да оставите книгата на тайните там, откъдето сте я взели. След това ще решим какво да правим с нея.
Зинга се показа на вратата.
- Да вървим, Андо! - извика тя, като гледаше подозрително плантатора.
- Да вървим! - казах аз на Смит и станах.
- Къде отивате? - попита ме той.
- На поляната. Празникът започва.
- Добре, и аз ще дойда. Стерн сигурно се е завърнал от лов и е отишъл там. Трябва да поговорим с него и още тази вечер да решим какво да правим.
II
Тръгнахме към поляната, откъдето идваха звуците на бурума. Пътеката минаваше през гората. Високо из клоните се чуваха сърдитите крясъци на маймуните, които скачаха от клон на клон, от дърво на дърво, разтревожени от дървения тъпан. На свечеряване те тръгваха на стада да търсят храна и ако не намереха нещо по-вкусно, задоволяваха се и с диви плодове, а след това заспиваха по дебелите клони.
Зинга вървеше пред нас по пътеката и често ни предупреждаваше да се пазим от бодливите лиани, които, тук и там бяха увиснали съвсем ниско над земята. Трябваше да се навеждаме, за да избегнем острите им шипове. Като гледаше нейната стройна фигура и пъргавата й походка, Смит каза: