- Защо избяга от нас? - пита топлият глас. - Да вървим. Андо! Зинга те търси, и Гахар, и набу... Да вървим!
Тръгваме. Ударите на бурума стават все по-силни:
"Дум-дум! Думба-дум! Хе-хо! Хе-хо!.."
Туземците играят. Пламъците стигат до звездите. Океанът блести. Наредени в кръг по двама, играчите едва-едва пристъпват напред, навеждат глави и пак ги изправят, а зъбите им блестят бели и равни.
"Дум-дум! Думба-дум! Хе-хо! Хе-хо!"
Гърнетата са в жарта. Много, много гърнета. Месото от диви свини е увряло. Жените го изваждат и го нареждат на листа от хлебно дърво. Бурумът и свирките замлъкват. Играчите се струпват около Боамбо. Главатарят вика и гласът му е тържествен:
- Арики, пуирара пуя!
Спомних си какво значи това: Арики - ръководител на церемонията през време на големия празник.
Първожрецът пристъпва важен. Неговите седем пояса блестят на кръста му, окичени с раковини. Те са съвсем нови. В косите му са набучени разноцветни пера от папагали. Лицето му е черно-черно, сякаш намазано със сажди. Той поема мълчаливо месото от ръцете на главатаря и се оттегля бавно. Не е пиян и може би затова чувствува своето достойнство.
- Андо, пакеги гена, лапао! - вика главатарят. Да, за тях аз все още съм бял човек от луната, лечител на всички болести. И затова получавам храната си трети поред след първожреца и главатаря. Поемам своя дял - голям къс месо, с което биха се нахранили пет души - и се оттеглям.
- Гахар, калиман биля! - вика главатарят.
Гахар е голям човек, важна личност. Той е мрачен. По-рано скубеше белите косми от главата си, за да прогони старостта, както казваше той, а сега, след смъртта на жена му, те растат на воля. Главата му сякаш е посипана със сняг. Той прилича на грохнал старец - прегърбен, с посърнало набръчкано лице, увехнал, тъжен...
Всеки получава своя дял от месото, сяда, където завърне, и яде. Месо от мадама - това не се случва всеки ден. Ловът на диви свини става веднъж в годината, когато високата трева аланг-аланг изсъхне. Тогава тя гори като барут.
Докато Боамбо привърши раздаването на месото, младежите се нахраниха и танците отново почнаха. Цяла нощ бумти бурумът и подвикванията на играчите се чуват далеч из тропическия лес:
"Дум-дум! Думба-дум! Хе-хо! Хе-хо!"
Осма глава. Третият ден на празника. Речите на Боамбо и Арики. Първожрецът отказва да ме осинови. Намесата на главатаря. Церемонията. Сватби в Тамбукту. Габон на жертвения стълб. Танцът на седемте пояса на мъдростта. Бягството на Габон
I
Ходих втори път при Габон. Той лежеше в колибата все тъй мрачен и мълчалив, примирен със съдбата си. Когато му заговорих, той дори не ме погледна. За него аз бях също такъв враг, както всеки друг от племето занго. Исках да му помогна да избяга, но това беше невъзможно - пазачите бдяха ден и нощ пред колибата. Те бяха много учтиви и внимателни към мен, допущаха ме свободно да влизам при пленника, но след моето излизане затваряха вратата и заставаха с лице към нея, мълчаливи и строги.
Мина и вторият ден на празника. Туземците играеха на голямата поляна, ядяха, почиваха и пак играеха. През деня жените отиваха в колибите да нахранят децата си (на децата и на непълнолетните момчета и момичета бе забранено да участвуват в празненството), след това пак се връщаха на поляната, където бурумът кънтеше непрекъснато и пискливите свирки не замлъкваха.
Настъпи третият ден на празника. Следобед почнаха да пристигат туземците от съседните села. Първи пристигнаха жителите на Калио начело със своя ренгати. Те дойдоха на поляната, наредени по двама, като пееха и играеха. Някои държаха в ръце копия и стрели, други носеха окачени на раменете си малки дървени барабани с изпъната на тях кожа, по която удряха с ръце. Всички се разстъпиха и направиха път на гостите. Като описаха кръг около огъня, те продължиха да пеят и да играят на едно място: пристъпваха от крак на крак, леко се навеждаха напред, след това се изправяха, отмятаха главите си назад и се провикваха: - Хе-хо! Хе-хо! Хе-хо!
Боамбо ги поздрави с кратка реч, на която отговори главатарят на Калио. След това гостите донесоха големи кошници с ямс, таро и уму и тежки кичури банани, които бяха оставили на края на поляната.
По същия начин - с игри и песни - пристигнаха жителите и на останалите села: Зурум, Хойда и Балда. Широката поляна се изпълни с народ. Бурумът задумка силно и танците отново почнаха. Песните и подвикванията на туземците се смесваха с грохота на вълните и отекваха далеч из залива и във всяко кътче на гъстия тропически лес.