- Сам ли сте? - беше първата му дума. - Жалко, само двама се спасихме. Ако не беше моята наблюдателница и закрилница от ветровете, досега сто пъти щях да ида на дъното. Да, остарял съм за такава борба... Хайде, хванете се за тази скоба и си починете.
Дъсчената стена от капитанската кабина плаваше като сал над водата. Отпуснах се на нея и изведнъж почувствувах смъртна умора. Няколко дъски, откъртени от яхтата, плаваха около нас, но от самата яхта нямаше никаква следа. Тя беше потънала заедно с всички работници на мистър Смит, а заедно с тях беше загинал и самият плантатор. Пред водната стихия всички са равни.
Слънцето напече, из въздуха затрептя тропическа жега. Вятърът очисти облаците, небето се проясни, вълните утихнаха. Сега океанът не беше страшен и приличаше на грамадно синьо стъкло, по което трептяха бляскави изумруди. Щом си починах, оставих капитана и заплувах към скалата. Исках час по-скоро да стъпя на твърда земя. Капитанът, който не обичаше сушата, ме последва. И на тази малка скала ни очакваше още една изненада: Уйлям Грей, готвачът на мистър Смит, беше тук! Легнал по гръб, той спеше като мъртъв. Стерн го събуди. Като ни видя, Грей горчиво заплака.
- О! - възкликна той и отново заспа непробудно. Аз се понаместих върху топлата скала, сложих ръката си под главата и също заспах. Когато се събудих от силния пек на слънцето, Грей още спеше, а капитанът беше седнал върху сивия гранит и замислено разглеждаше близкия бряг.
- Ужасно ми се пуши - промълви той с отпаднал глас.
- Предпочитам няколко банана, сър - обади се Грей и като се обърна на другата си страна, отново захърка.
Островът беше покрит с гъста зеленина. В далечината се очертаваха сини планини, безброй водопади блестяха на слънцето като сребърни реки.
Капитанът пръв се хвърли във водата и заплува към брега.
Трета глава. На неизвестния остров. Среща с диваци. Тана Боамбо. Арест в тъмната колиба
I
Брегът, покрит с разкошна тропическа растителност, отдалеч не изглеждаше много стръмен, но когато доплувахме до него, той се оказа скалист и непристъпен. Пред нас се издигаше почти отвесна каменна стена от сив гранит, висока три-четири метра, а на места и повече. Тук и там, където каменливата почва беше по-ронлива, вълните бяха издълбали дълбоки и тъмни пещери, в които нищо не се виждаше. Ние дълго плувахме край отвесните скали и напразно търсехме удобно място да се изкачим по тях. Брегът наистина беше непристъпен. А как ни се искаше по-скоро да стъпим на твърда земя, да си починем след непосилната борба с водната стихия! Всички бяхме изтощени до последни сили. Особено страдаше шишкавият готвач. Той просто се задъхваше от умора. Дори капитанът, който никак не обичаше сушата, правеше отчаяни, но несполучливи опити да се изкачи по стръмния скалист бряг, като се хващаше ту за някоя лиана, ту за някой храст. Най-после, когато бяхме вече капнали от умора, открихме един тесен, плитък проток и навлязохме в него. Той ни изведе в малък залив, тих като езеро. Тук брегът беше полегат, обрасъл с гъста гора. Клоните на дърветата бяха увиснали и стигаха до самата вода. В дъното на залива забелязахме немного широка ивица от пясък, която приличаше на плаж. На пясъка имаше много лодки, издълбани от дебели дървета. Те приличаха на тесни, дълги няколко метра корита с носове, извити като шейни. Ние заплувахме към тях и излязохме на брега.
Наоколо не се виждаше жива душа, но лодките показваха, че наблизо живеят хора. Седнахме под дебелата сянка на едно вековно дърво с огромни клони и гъсти листа. Грей веднага заспа, както беше мокър, а ние с капитана се съблякохме и простряхме дрехите си да съхнат. След това Стерн легна по гръб на топлия пясък и също заспа. Той дишаше тежко, умората беше изтощила и последните му сили. Аз останах буден.
Накъдето и да погледнеш - непроходим тропически лес. Високи дървета с гладки стъбла, с кичести корони, които образуват непроницаем покрив. Никакъв звук не се чуваше из гората. Наоколо царуваше пълна тишина и спокойствие.
Радостното чувство, което изпитвах след нашето спасение, бе подтиснато от необяснима тъга. Тия противоречиви чувства ми бяха познати. Аз никога не се отдавах напълно на своите радости. И най-щастливите мигове в живота ми се преплитаха с тревожни мисли. Какво ще стане по-нататък? Какво ме чака утре? Тази несигурност в утрешния ден тровеше всяка моя радост. А когато успявах да подтисна тревогите за бъдещето, идваха спомените и не ми даваха покой. Ето и сега, като гледах тихия залив, гъстия тропически лес, синьото небе, по което не се виждаше нито едно облаче, аз мислех за моята родина, за близките до сърцето ми хора, които бяха останали там. Вълните на живота ме изхвърлиха на тоя тих, непознат бряг, далеч от родната страна, която обичах дълбоко и страстно. Обичах нейните сини планини с буйни реки, нейните дълбоки долини и тихи равнини, обичах и големите градове, и малките селца, и порутената къщичка, покрита с мъхясали плочи, и тъмната стаичка със закнижен прозорец, в която бях се родил. Дали ще ги видя пак? Кой знае...