- Мълчи! - каза капитанът и изгледа строго плантатора.
- Той е! - отново извика Смит. - Кълна се във всички светии, че само той е способен на такова престъпление.
- Това не е престъпление - отново чух гласа на капитана. - Това е хуманно дело, от което се възхищавам.
- Възхищавате се? Вие се възхищавате, Стерн?
- Да, възхищавам се от този младеж. Ако всички българи са като него - моите уважения! Той извърши нещо, което и аз бих направил, ако имах неговия кураж.
Капитанът обърна гръб на плантатора и се изгуби в множеството. В тоя момент аз го обикнах още повече.
Боамбо стоеше до стълба мълчалив. Арики отиде при него и му каза:
- Някой е срязал въжето. Виж! - И той му показа парчетата от срязаното въже. - Кой е направил това?
- Не зная - тихо отговори Боамбо.
- Андо пакеги гена! Той е срязал въжето!
- Не зная - повтори Боамбо.
- Той, той! - силно извика Арики. - Къде е? Къде е Андо пакеги гена? Да дойде тук! Веднага! Намерете го и го доведете тук!
Прикрит зад дървото, аз мислех какво да правя. Да избягам беше и късно, и невъзможно, защото гъстата гора беше непроходима. Грешка направих, като останах тук. Трябваше да избягам заедно с Габон. След като го спасих от смърт, неговото племе отново би ме приело като приятел и желан гост. Но любопитството ме тласна към тая необмислена постъпка - да се скрия в гората, за да узная дали туземците ще открият виновника, а след това да се измъкна, ако видя, че ме заплашва някаква опасност... Но ето че сега стоях до дървото и не можех да се изплъзна...
Туземците тръгнаха да ме търсят, а двама се отправиха право към мене и скоро щяха да ме открият. Какво да правя? Оставаше ми само едно: сам да изляза на поляната и да посрещна бедата с открито чело.
Така и направих. Откачих ножа от колана си, захвърлих го в гъсталака и излязох от гората.
- Ето го! Ето го! - раздадоха се няколко гласа.
Всички се обърнаха към мене. Настъпи тишина, в която чувах само биенето на сърцето си.
Отидох по средата на поляната при угасналия огън и застанах пред Арики. Той сякаш само това чакаше - сложи сухата си костелива ръка на рамото ми и извика силно:
- Ето го престъпника! Той е срязал въжето и е освободил нашия враг! Запрете го в колибата! Сега той няма да се отърве, както някога, когато пръв път излезе на острова. Аз лично ще завържа един тежък камък на краката му и ще го изпратя при акулите.
Двама туземци тръгнаха към мене, но Боамбо ги спря.
- Чакайте! - извика той и гласът му прозвуча като заповед. След това се обърна към мене и ме попита аз ли съм освободил "врага".
И в гласа му, и в неговия поглед долових мълчаливо съчувствие и тревога за моята съдба. Боамбо сякаш искаше да ми каже: "Излъжи тоя проклет старец, за да се спасиш. Кажи, че не си ти".
- За какво въже става дума? - попитах аз престорено учуден.
- За въжето, с което бе вързан нашият враг - троснато каза Арики. - Ти си го срязал и си освободил жертвата.
- Не е вярно! - възразих аз. - С какво ще го срежа? Аз нямам нож.
- А кой го сряза? - попита Арики, като ме стрелна с острия си поглед.
В момента ми хрумна една спасителна мисъл и докато обмислях, Арики повтаряше своите проклети въпроси:
- Кой е направил това? Може би аз? Или тана Боамбо? Кажи!
- Дао! - отсякох аз.
- Дао? - погледна ме Арики и застина с отворена уста. - Добре ли чух?
- Да, само Дао и никой друг.
- Не може да бъде! Ти лъжеш! Дао не може да среже въжето! Дао няма нож, а ръцете му са от дърво!
- Че какво, като са от дърво? - не се предавах аз. - Ти много пъти си казвал, че Дао всичко може. Не помниш ли? Той може да прогони рибата от Голямата вода, нали? Може ли?
- Може - неохотно се съгласи Арики.
- А може ли да изсуши дърветата и да накара земята да не ражда ямс и таро?
- Може.
- Може ли да докара арамру?
- Може - намръщи се Арики.
- А защо да не може да среже въжето? Това е много по-лесно, отколкото да докара арамру и да разтърси цялата земя. Така ли е?
- А защо ще го среже? - попита Арики. - Защо ще освободи жертвата? Тя беше обречена за него.
- Тъкмо защото е била обречена за него. Дао не желае жертва и затова я е освободил. Анге бу!