Двете оръдия стреляха непрекъснато и замлъкнаха едва когато лодките стигнаха до подводницата и моряците се качиха на борда. В селото и на няколко места в гората пламнаха пожари.
- Победихме ги! - извика Боамбо.
Кимнах му с глава. Не му казах каква сила са японците с техните оръдия, с автоматите и картечниците. Не исках да го плаша. Нека вярва, че сме ги победили. Вярата в победата сама по себе си е вече половин победа.
От няколко села пристигнаха хора и съобщиха на Боамбо, че през нощта голямата лодка на пакегите обиколила острова, пускала светкавици и гръм и запалила няколко колиби в Калио. Нищо друго. Японците никъде не се опитали да излязат на брега. Това показваше, че те са избрали нашия залив като най-удобно място за десант. Но защо прекратиха стрелбата? Нима се уплашиха от нашите десет пушки?
Целият ден мина тихо, само пожарите напомняха за нападението, но скоро и те угаснаха. Подводницата леко се люшкаше в далечината като символ на нещастието.
Към обед дойде Зинга и каза на баща си, че Арики искал да говори с него. Първожрецът избягал в планината заедно с другите жители на селото, но като видял, че голямата лодка не изпускала вече светкавици и гръм, върнал се в своята колиба. При него бил и Смит.
Боамбо изгледа строго дъщеря си и й каза веднага да се върне при другите в планината.
- Не се сърди, набу - тихо каза Зинга. - Арики ме изпрати. Той иска да говори с тебе.
- Кажи на Арики да ме остави на мира!
Никога Боамбо не беше разговарял тъй грубо с дъщеря си. Но той се сърдеше не на нея, а на първожреца. Намерил време да го вика на разговор тъкмо сега, когато се решаваше съдбата на племето...
- Иди виж какво иска тоя изкуфял старец - обърна се към мен Боамбо. - Кажи му, че не мога да оставя стрелците. Ако има да ми казва нещо важно, нека дойде тук.
Тръгнахме със Зинга към селото. Тя беше разтревожена. Ужасни хора са пакегите от голямата лодка! Изгорили няколко колиби, запалили гората... Добре, че хората избягали в планината и никой не пострадал... Лоши пакеги... Искат да изгорят острова. Дали ще успеят? Дали ще победят племето?
- Няма да го победят! - уверено казах аз.
- Няма ли? Много добре! Но ти се пази, Андо! Пази се да не те убият...
Като стигнахме колибата на Арики, ние се разделихме:
Зинга отиде в планината, а аз влязох при първожреца.
Заварих го легнал на нара. До него беше седнал Смит с подгънати крака и със скръстени на гърдите ръце. Той във всичко подражаваше на Арики, като мислеше, че с това ще му угоди. Щом влязох, плантаторът се нахвърли срещу мен:
- Защо не оставихте японците да излязат на брега? Защо проливате напразно кръвта на хората? Кой ви даде това право?
- За каква кръв говорите, сър? Няма нито един убит...
- Все едно, племето няма да устои срещу оръдията и картечниците на японците. Защо не обясните на главатаря какво очаква племето, ако не се предаде без бой?
- А какво го очаква, ако се предаде? - попитах го аз.
- Вие обръщате всичко наопаки! - разлюти се Смит. - Но знайте, че ще отговаряте!
- Пред вас ли!
- Може би и пред мене!
Обърнах му гръб и казах на Арики:
- Тоя пакеги не знае какво говори...
- И аз не зная какво говори той, но чуй какво ще ти каже Арики. - Той притвори клепки, наведе глава и като помисли, продължи с глух глас: - Пакегите ще изгорят острова и ще ни избият. Ще превърнат колибите ни в прах и пепел. Кой ще отговаря? Ти и Боамбо! Да, вие ще отговаряте с главите си! Анге бу!
Той каза това, което беше му внушил Смит. Макар плантаторът да не знаеше добре езика на племето, с Арики те се разбираха с половин дума, с един жест или само с един поглед. Едничкото желание на Смит беше да се махне от острова, макар и като пленник на японците. Но Боамбо не допусна японците на брега и тази възможност се изплъзваше от плантатора. Това го ядосваше най-много.
- Какво да кажа на тана Боамбо? - попитах първожреца.
- Това, което ти казах: да остави пакегите да излязат на брега. Шамит казва, че те не са лоши хора...
- Добре, ще му кажа.
Тръгнах да си отивам, но Смит ме спря.
- Къде е Стерн? - попита ме той.
- На брега, при стрелците.
- И той ли стреля срещу японците?
- Да, и той.
- Аз го смятах за умен човек...
- Той е не само умен, но и честен - казах аз и си излязох.
През целия ден японците не правиха нов опит да дебаркират войски, а вечерта дигнаха котва и подводницата потъна в тъмната нощ.
- Отидоха си! - с облекчение въздъхна Боамбо. - Сега можем да запушим спокойно.
И той наистина запуши, за пръв път през целия ден. Но не беше спокоен: често обикаляше постовете, дълго гледаше към океана от някоя скала и нито веднъж не седна да си почине. Едва към полунощ се поуспокои и полегна направо на тревата, а аз си отидох в колибата.