Пътеката лъкатушеше през непроходимия лес, покрай дънерите на вековни дървета и се спусна в дълбок дол със стръмни брегове и сипеи, подкопани от прииждащите води през време на поройните дъждове. Но сега в тясното корито протичаше само плитка вадичка с кристално бистра вода. Утолихме жаждата си и си починахме, след това се заизкачвахме по отвъдния склон. Той беше много стръмен, а пътеката се простираше право нагоре като по опънат конец и ние трябваше да пълзим и да се хващаме за корените на дърветата или за коловете, набити в земята специално за тази цел. И ако нашият водач не ни показваше кой корен и кой кол е опасен, положително щяхме да станем жертва на някоя отровна стрела.
Арики се задъхваше от умора. Той проклинаше и мен, и Смит, и всички пакеги, макар че самият той си беше виновен за нещастието, което го сполетя.
III
Най-после излязохме на една малка равна поляна, обрасла с млада трева и изпъстрена с червени, сини и жълти цветя. Наоколо се издигаха високите дървета на джунглата, чиито върхове се губеха в безоблачното небе. Под сенките, направо върху меката трева, бяха се разположили стотина туземци в най-различни пози и положения: едни седяха кръстато, с ръце на коленете и тихо си приказваха, други лежаха по гръб с ръце под главите си, мечтателно загледани към слънчевото небе, трети лежаха по корем и пушеха. Боамбо беше седнал под едно бананово дърво, заобиколен от десетина възрастни мъже. Между тях беше и Гахар. Всички бяха избягали от куршумите и снарядите на японците, но се чувствуваха спокойни, защото знаеха, че скритите в гората отровни стрели и постовете край пътеката ги пазеха от враговете.
Като ме видяха, туземците наскачаха прави и се развикаха:
- Андо! Андо!
- Нашият Андо пристигна!
- Ела при нас, Андо!
Отидох при главатаря. Той ме посрещна със светнал поглед и широка усмивка, зарадван от моето неочаквано появяване.
- Ти си жив, Андо! - възкликна той, като ме потупваше приятелски по гърба. - А аз помислих, че жълтите дяволи са те убили!..
- Жив съм, тана Боамбо - отговорих аз. - Жълтите дяволи ме изпратиха при тебе. Трябва да поговорим... А къде е Амбо?
- Тука съм! - обади се синът на главатаря и като се промъкна между навалицата, дойде и ми стисна ръката над лакътя.
- А Зинга? - попитах го аз.
- Зинга е при другите от нашето село. Там е и майка Щугао.
Той ми обясни, че всички жени, деца и старци, които не могат да мятат копия, отишли навътре в джунглата. Там имало голяма поляна, покрита с високата трева аланг-аланг. Край поляната протичал поток. Жителите на Букту с изключение на стрелците се настанили там на лагер. Всички насядаха под сенките, само Арики остана сам на края на гората. Той беше закрил лицето си с ръце, сякаш не смееше да погледне хората, които до вчера се бояха от него.
- Откъде се взе това куче? - попита ме Амбо, като посочи с ръка първожреца. В гласа му трептеше омраза. Той не можа да обикне първожреца и след като се ожени за дъщеря му.
Разказах на всички за нашия разговор с първожреца в неговата колиба, как той решил да се предаде на японците, как японците го бяха накарали да изгриба водата от лодките и как искаше да го заведа при "жълтия тана". Туземците ме изслушаха възмутени от измяната на първожреца. Те и по-рано не го обичаха и му се подчиняваха от страх, а сега, когато Арики беше престъпник в техните очи, гневът им избухна с голяма сила. Те бяха готови да се разправят с него, но все пак никой не дигна ръка, всички чакаха да чуят какво ще каже Боамбо.
- Арики се предаде на враговете, опозори племето и седемте пояса на мъдростта! - гневно извика главатарят. - Великият съвет ще избере друг пуирара, а тоя ще го прогоним в джунглата при маймуните. - В джунглата! При маймуните! - обадиха се много гласове.
Възмущението на туземците показваше, че те са решили твърдо да се отърват от омразния първожрец.
- А ти защо отиде при жълтите дяволи? - попита ме Гахар.
- Аз не отидох при тях доброволно. Те ме хванаха, преди да успея да се скрия в джунглата, и ме откараха на голямата лодка при своя главатар.
- Чувате ли? - обърна се Гахар към туземците. - Андо не се предал доброволно на жълтите дяволи. Андо се би заедно с нас против тях. Андо е наш!
- Наш! Наш! - обадиха се много гласове. Попитаха ме за Смит и Стерн. Казах им, че и двамата са пленници на японците.
- А как избяга от жълтите дяволи? - попита ме Гахар.