Стерн и по-рано не обичаше корабните готвачи и не ги смяташе за истински моряци, а сега към Ясуда изпитваше двойна омраза. Защото Ясуда беше не само готвач, но и наш мъчител. Но Стерн беше закалил волята си в много морски бури и мълчаливо, със стиснати зъби понасяше грубостите на готвача. Веднъж той ми каза: - Ако всички японци са като тоя гад и като капитан Сигемицу, японската нация трябва да бъде изтрита от лицето на земята.
- Нацията не е виновна, Стерн - отвърнах аз. - Японците са добър народ.
- Ти си идеалист - упрекна ме Стерн. - Прекалено много вярваш в доброто и в хората.
- Аз вярвам в народа.
- А нима Ясуда и другите като него не са народът?
- Не, те са мърша в стадото...
- Тогава в японското стадо има прекалено много мърша - каза Стерн.
Той не скриваше омразата си към японците и минаваше край тях, без да ги поздрави, а когато получаваше ритник от някой офицер или подофицер, задето не му свалил шапка, Стерн дори не се обръщаше да погледне злодея.
Той ми каза, че видял Зинга само веднъж, когато я докарали на подводницата, и нищо не знаеше за нейната участ. Предполагаше да е затворена в кабината на капитана, но аз знаех, че тя не беше там. "Къде е Зинга и как да й помогна? - питах се аз. - Поне да можех да я видя, да поговоря с нея, да я успокоя!"...
Веднъж, когато пренасях от склада тежък сандък с макарони, срещнах Смит в тесния коридор на подводницата, който водеше за кухнята. Той беше много отслабнал. Лицето му беше бледо, посърнало, с хлътнали бузи, брадясало, очите му горяха като от треска, ризата му беше скъсана и от раменете му висяха парцали, а късите му гащета бяха покрити с петна от червена и синя боя - види се, бяха го карали да боядисва нещо на подводницата.
- И вас ли сполетя нашата участ? - изненада се той, като ме видя с товар на гърба. - Нали бяхте съюзник на тия свини?
- Победителите нямат нужда от съюзници - отвърнах аз.
- Лошо, много лошо! - въздъхна Смит. - Ако тия разбойници завладеят Азия, а Хитлер - Европа, тежко и горко на Азия и на Европа.
- Европа не свършва до Ламанш, нито до Сталинград - успокоих го аз, - а Азия не е от Шанхай до Кантон, нито дори до Тамбукту. Германците са бити при Москва и Ленинград...
- Истина ли? Кой ти каза?
- Капитанът на подводницата.
- Нима той ви призна това?
- Той призна, че Москва и Ленинград са в руски ръце.
- О, аз ще се моля ден и нощ на руския бог! - възкликна Смит. - Заради тоя Сигемицу намразих всички японци!
- Защо не го подкупите? - попитах аз.
- Ас какво? Касетката със скъпоценностите остана в пепелището на колибата.
Казват, че нещастието сближава хората. Много право! Ето ние със Смит си съчувствувахме и не таяхме вече никаква омраза един към друг. Нещо повече, той дори почна да се моли на руския бог.
В другия край на коридора се мярна ординарецът на капитана и изчезна някъде. Трябваше да се разделим със Смит.
- Знаете ли къде е Зинга? - попитах го аз тихо.
- В арестантската кабина под това стълбище. Първата врата надясно...
Той ми посочи вратата и отмина. Отнесох сандъка в кухнята, измъкнах се, без да ме забележи готвачът, и забързах към стълбището. Там нямаше никого. Отворих "шпионката" на арестантската кабина и погледнах вътре. Да, Зинга беше тук. Тя седеше свита в ъгъла и мълчаливо наблюдаваше "шпионката".
- Зинга! - тихо пошепнах аз. Тя скочи и изтича до вратата.
- Андо, ти ли си? Спаси ме, Андо! Спаси ме!
- Ще се опитам...
- Аз ще умра тук, Андо!
- Потърпи още малко. Тази нощ ще се опитам да отворя вратата...
Чух стъпки над главата си - някой слизаше по желязното стълбище.
- Нощес пак ще дойда - казах аз и бързо се отдалечих от килията.
Смит ме чакаше в края на коридора.
- Какво искат от момичето? - възмущаваше се той. - Защо са го докарали тук? Това не са хора - не!
- Откога променихте мнението си? - попитах го аз. По-рано вие предпочитахте пленничеството пред свободата, която имахте на острова.
- Не ми напомняйте това, сър... Аз не познавах японците.
От кухнята долетя кресливият глас на готвача и Смит забърза нататък.
Малко по-късно ординарецът на Сигемицу изтича в кухнята запъхтян и почна да бърбори нещо на японски, като ме гледаше стреснато. Той изговори само една дума на разбран език - капитане - и тя беше достатъчна да разбера, че капитанът ме вика. Тръгнах след пъргавия и спретнат ординарец и си мислех: "Защо ме вика капитан Сигемицу? За какво съм му потрябвал? За нови преговори с туземците и дума не можеше да става. Тогава - защо? Може би е решил да освободи Зинга, за да спечели сърцето на нейния баща? Не, това не може да бъде. На капитан Сигемицу бе нужен самият главатар или главата му, а не сърцето и приятелството му".