Отново заговорих за Зинга. Боамбо трябва да направи всичко, за да бъде тя освободена. Всичко, но не и предателство - напълно бях съгласен с това.
Ние дълго говорихме с него, кроихме различни планове, докато стигнахме най-после до едно решение: срещата между Боамбо и контраадмирала да стане утре при изгрев слънце в залива, а не на кораба.
- Утре, когато слънцето изгрее - каза Боамбо, - ще чакам белия главатар в своята лодка близо до Скалата на ветровете. В моята лодка ще има двама невъоръжени гребци. Нека и главатарят на пакегите дойде с двама невъоръжени гребци. Аз ще разговарям с него само ако доведе дъщеря ми. Анге бу!
IV
Контраадмиралът потрива с длан гладко избръснатата си буза.
- Значи, главатарят отказа да приеме моята покана?
- Той ви покани да го посетите, сър - отвърнах аз. - Вие се намирате в териториалните води на Тамбукту и би следвало пръв да му направите визита. Така е и по протокола...
- Аз не съм дипломат, а войник - отвърна контраадмиралът. - Дойдох тук и освободих острова от японците без протокол. Главатарят трябваше да дойде на моя кораб да ми благодари - всеки на негово място би постъпил така. Но той, изглежда, не е учтив човек и чувството на благодарност не е негова добродетел. Все пак той би трябвало да знае, че победителят има едно важно преимущество: той е по-силен от победения.
Той говореше спокойно, не кряскаше като капитан Сигемицу, не скачаше от мястото си и не се разхождаше нервно от ъгъл на ъгъл в кабината. Но в неговото спокойствие се чувствуваше не благородството на хуманния човек, а непреклонната воля на победителя.
- Главатарят има добри намерения - казах аз. - Но нека не забравяме, че племето е първобитно и понятията му за учтивост и благодарност са различни от нашите.
- Да, това наистина е така - съгласи се контраадмиралът. - Мистър Смит ми говори за племето. Истински диваци, нали?
- Не съвсем - предпазливо възразих аз. - Диваците са живеели в пещери и са се обличали в кожи, а жителите на Тамбукту си строят колиби, правят глинени съдове, плетат мрежи и рогозки, имат опитомени домашни животни, обработват земята с дървени колове, защото още не са открили бронза и желязото...
- Значи, те са много по-назад от Омировите гърци? - попита контраадмиралът.
- Да, те са много по-изостанали от тях. Омировите гърци имаха писменост и държава, имаха велики поети и обработваха желязото, а племето занго не познава нито една от тия придобивки на човешкия напредък.
- Разбирам - кимна с глава контраадмиралът. - И тъкмо затова прощавам на техния главатар. Вие му предадохте всичко, каквото ви казах, нали?
- Абсолютно всичко, сър.
- И какво каза той?
- Той каза: "Ако главатарят на пакегите е добър човек, нека освободи дъщеря ми и да напусне острова". Аз ви предавам точно думите му, сър.
- Да напусна острова, за който пролях американска кръв? Това никога няма да стане! Тамбукту е важен стратегически пункт. Ако аз го напусна, японците отново ще го окупират още на другия ден. Това нещо главатарят не може да го разбере...
- Да, той не може да разбере това - потвърдих аз. - Но с течение на времето, като се убеди във вашите добри намерения, той сигурно ще промени мнението си.
- Мислите ли?
- Надявам се... Особено ако освободите дъщеря му...
- Утре той ще получи дъщеря си - каза контраадмиралът и като угаси цигарата си, стана. - Моят адютант ще направи каквото трябва.
И наистина рано на другата сутрин младият адютант ме извика и ми каза да се приготвя за път. Беше се съмнало вече. На изток небето пламтеше в червени багри. Океанът беше тих и безкраен. Слънцето още не беше изгряло, но лъчите му заливаха високия планински връх и той гореше в далечината като обхванат от пламъци. Островът тънеше в тишина и спокойствие. По нищо не личеше, че само преди една нощ тук се е разигравала страшна драма.
Адютантът изведе Зинга на палубата. Като ме видя, тя се хвърли към мен и заплака:
- О, Андо! Ти си жив, Андо! Зинга много се страхува за тебе...
Милата Зинга! В тия няколко дни тя преживя твърде много, мина през много опасни премеждия, а се страхуваше за моя живот!
- Няма защо да се страхуваш - успокоих я аз. - Сега ще те заведем при тана Боамбо.
- Истина ли? - светнаха очите й.
- Да, сега ще отидем на острова. Ето пакегите спущат лодката, която ще ни откара при Скалата на ветровете. Там ни чака тана Боамбо.