- О, колко се радвам, Андо!
- Къде спа? - попитах я аз.
- Аз не спах, Андо... Не можах да спя цяла нощ...
- Защо?
- Защото ме беше страх. Пакегите ме затвориха в една малка колиба. О, какви неща имаше в нея, Андо! Много меко легло и голямо огледало, мека сура и много други неща... Легнах на земята, но нещо бучеше под мене и тракаше, цяла нощ не мигнах.
Оказа се, че контраадмиралът изпълнил обещанието си. Той дал на Зинга отделна кабина с меко легло, постлана с килим. Тя не посмяла да се докосне до леглото и легнала на пода върху килима, но и тук шумът на машините я тревожел...
- Като си отидеш при вашите, ще се наспиш - казах й аз.
О, да, тя ще се наспи!.. Ще си постеле една сура върху меката трева на поляната и ще спи, ще спи... Майка й ще свари батати или таро, Зинга ще се нахрани богато и пак ще спи, ще спи...
- Заповядайте в лодката! - учтиво ни покани адютантът.
- Няма ли да чакаме контраадмирала? - попитах го аз.
- О, не! Той няма да дойде.
- Защо?
- Не ми беше удобно да го попитам - усмихна се адютантът и в очите му просветна тънка ирония.
- Но той ми каза вчера, че иска да говори с главатаря лично.
- Да, ако главатарят беше дошъл на кораба. Нима мислите, че планината трябва да отиде при мишката?
- Вие имате чувство за хумор, признавам.
- Аз съм от Нови Орлеан, сър. Вие сте чували за такъв град, нали?
Аз не само бях чувал, но бях и чел за този южноамерикански град, разположен близо до Мексиканския залив, на брега на река Мисисипи. Още от времето на основаването му през 1717 година той се е славел като "весел град" - град на търговци, фабриканти, авантюристи, комарджии, апаши и всякакви рецидивисти, събрани там не само от всички краища на Луизиана, но и от всички континенти. Тази пъстра смесица от хора се е отразила върху характера на града, а също и върху характера на самите жители. Например потомците на англичаните и на янките са хора на делото и на долара, а потомците на французите, наричани креоли, са много по-безгрижни и весели хора. Изглежда, че адютантът беше именно потомък на креолите, напуснали преди два века Франция, привлечени в Америка от "златната треска".
Когато наближихме Скалата на ветровете, от брега се отдели малка лодка с трима туземци и потегли към нас. Отдалеч познах тана Боамбо - той стоеше прав в лодката, а другите двама гребяха с веслата седнали.
- Това ли е главатарят? - попита ме младият адютант. - Доста внушителна фигура. Не е ли опасен? Няма ли да ме намуши с копието си?
- Не, той е добър и мирен човек - отвърнах аз. - При това ние се уговорихме на тази среща никой да не носи оръжие.
Адютантът погледна трите пушки, скътани в дъното на моторницата, и се усмихна. Аз нищо не му казах.
Лодките се срещнаха и спряха една срещу друга. Адютантът отдаде чест на главатаря. Боамбо леко кимна с глава.
- Кажете му, че той прави добро впечатление - обърна се към мене адютантът.
Когато преведох думите му, главатарят отново кимна с глава.
- Кажете му, че ние победихме неговите врагове и освободихме острова от самураите. Туземците могат да се завърнат по домовете си без страх.
- Нана, много добре - каза Боамбо, когато му преведох думите на адютанта.
- Кажете му, че ние освободихме дъщеря му от плен и сега тя ще мине в неговата лодка.
- Нана - отново кимна с глава Боамбо.
- Доволен ли е главатарят? - попита адютантът. Боамбо каза:
- Боамбо ще бъде доволен, когато пакегите си отидат в своята земя.
- Какво каза той? - попита ме адютантът, защото аз не му преведох веднага отговора.
- Каза, че е доволен...
За заминаването на пакегите не споменах, защото Зинга все още беше в моторницата на адютанта.
- Дъщеря му може да мине в неговата лодка - рече младият лейтенант и гласът му прозвуча някак много тържествено. По всичко личеше, че радостта на Зинга и Боамбо не му беше безразлична.
Казах на Зинга да мине в лодката на баща си. Преди да успея да й подам ръка, за да й помогна да направи опасната крачка от едната лодка в другата, Зинга стъпи на борда на моторницата и с един пъргав скок се намери в малката лодка на баща си. Лодката се залюшка силно и едва не се обърна.
Въздъхнах с облекчение. Свърши се! Дойде краят на горчивите унижения и страдания на Зинга. Тя беше свободна. Контраадмиралът удържа обещанието си и я върна на баща й. След няколко часа тя ще бъде при майка си в лагера. Как ще се зарадва старата Дугао! Ето и Боамбо се радваше - това личеше по очите му, в които грееше топлата влага на бащината обич. Но лицето му беше все тъй сурово, както по-рано.
- Попитайте го - рече адютантът, - съгласен ли е да стане наш съюзник?