Той се намръщи и надигна стомната, но още при първата глътка радостно извика:
- О, старият географ не лъже! Жителите на остров Тамбукту наистина са гостоприемни хора. Същински еликсир, сър. Опитайте!
И морският вълк ми подаде стомната.
Питието, което Стерн нарече същинския еликсир, беше кокосово вино. Макар да съдържаше съвсем малко алкохол, щом сръбнах няколко глътки, почувствувах как клепачите ми натежаха и очите ми сами се затвориха. Отпуснах уморено глава на коравия бамбуков нар и заспах...
Спал съм през целия следобед и цялата нощ. Събудих се чак на другата сутрин. Слънцето още не беше изгряло и през пролуките на колибата нахлуваше прохладен въздух, наситен със сладникав аромат на тропически цветя. Из гората крещяха маймуни, сърдито пискаха папагали.
По-късно туземците ни донесоха печена риба. Като се нахранихме, капитанът каза:
- Днес сигурно ще ни извикат на разпит. Вчера те не са искали да ни тревожат, преди да си починем.
- А на какъв език ще се разберем? - попитах аз.
- Това не ме интересува - отвърна Стерн. - Ако властите не знаят нашия език, те са длъжни да намерят преводач. Но аз зная толкова много езици, че дори и патагонско владение да е островът, пак ще се разберем.
- Ще се радвам, ако е английско владение, сър - обади се Грей.
Капитанът кимна с глава.
- Ако островът е английско владение, все едно че сме у дома си. Но и занзибарско да е, пак ще ни посрещнат добре, защото сме корабокрушенци. Не забравяйте, че съществува международен закон, който задължава всички държави да оказват помощ на претърпелите корабокрушение. Лично аз искам само едно - мечтателно додаде морският вълк - да ме оставят да поживея по-дълго време на този остров. Видяхте ли колко е красив? Дърветата са окичени с плодове, а горите са пълни с дивеч. Ето аз чувам гласовете на различни птици, а има и тютюн, и много други хубави неща. Ще поживеем тук като принца на Танганайка...
- Но вие не обичате сушата - подхвърлих аз.
- Вярно, не я обичам, но в известни случаи я понасям.
Грей лениво се размърда на нара.
- Аз желая само едно, сър - промълви той. - Желая по-скоро да изляза от тая бърлога.
- Мълчи, мечешка душа! - викна му Стерн. - Капка поезия няма в тебе. Аз винаги съм казвал, че ти не си истински моряк.
Да кажеш на човек, който двадесет години е пътувал по морета и океани, че не е истински моряк - това е най-тежката обида. Но Грей не се обиди. Той изобщо никога и от нищо не се обиждаше. Това се харесваше на мистър Смит и той често го хвалеше пред нас, но капитанът не обичаше хората, които от нищо не се трогват.
Бях потиснат от лошо предчувствие. Двамата пазачи с копия пред вратата на колибата ми напомняха, че все още сме затворници. Пък и арестът, както Стерн нарече нашата колиба, не беше удобно жилище. Много корав беше нарът от бамбукови пръти.
Капитанът беше сигурен, че до обед ще ни освободят, но когато и следобед никой не ни потърси, той нервно почна да се разхожда из колибата и да се възмущава.
- Защо ни държат още? Така ли се постъпва с хора като нас? Ние сме герои, сър! Аз ще протестирам! А може би тия диваци още не са съобщили на властите за нас? Може би губернаторът нищо не знае? Ако знаеше, че на острова са излезли корабокрушенци, той лично щеше да се осведоми за нашето здраве. Международният закон го задължава!..
Аз не вярвах нито в международните закони, нито в хуманността на губернаторите, но нищо не казах на капитана, защото не исках да го огорчавам.
- Две денонощия в тая колиба - това е прекалено! - възмущаваше се той. - Почвам да се съмнявам в испанския географ, сър. Но той не е виновен, защото никога не е идвал на остров Тамбукту и пише това, което са му разказвали Магелановите моряци.
- А Байрон? - обадих се аз. Капитанът махна с ръка:
- Не вярвай на поети...