Аз се засмях.
- Кажи, можеш ли? - настояваше Гахар. Не обичам лъжата дори когато тя е по-добра от истината, както казваше Мехмед-ага. Аз не исках да лъжа тоя добър човек, още повече че такава лъжа лесно би се разкрила: ще умре някой и, току-виж, Гахар дошъл да ме вика да го съживявам. Обясних му, доколкото можах да сторя това на неговия език, че никой не може да съживи умрял човек, но когато някой се разболее, мога да го излекувам, ако болестта не е неизлечима...
- Имаш ли кобрай против кадити? - попита ме Гахар.
Кимнах утвърдително:
- Имам-
Гахар сигурно помисли, че не съм го разбрал, и почна да ми обяснява, че кадити значи змийска отрова, че на острова имало очиларки и доста хора умирали от тяхната опасна отрова. И пак ме попита дали наистина мога да спася от смърт човек, ухапан от очиларка.
- Мога, Гахар, мога. Не ми ли вярваш?
- Вярвам - кимна Гахар. - Пакеги никога не лъже...
От тоя ден аз винаги носех в чантата си капсули със серум против змийска отрова, които Смит беше купил в Александрия.
II
Веднъж Гахар ме намери в малкия залив и ми каза разтревожен:
- О, Андо! Уин уин! (Много лошо!)
- Какво има? - попитах го аз.
- Амбо гуна! (Амбо ще умре!)
- Кой е този Амбо?
- Син на тана Боамбо!
Аз не бях забравил името на вожда Боамбо - то ми напомни за нашето първо излизане на брега след корабокрушението. Тогава ние не знаехме, че се намираме на остров, където няма "бели господари", и отидохме направо в селото на туземците. Боамбо беше същият оня едър мъж с остър поглед и властен вид, с пера на главата и с три пояса на кръста, който заповяда да ни затворят в колибата, а после, когато ни изкараха на поляната при огъня, Боамбо посочваше един от нас и туземците го хвърляха в океана. Оттогава не бях го виждал. Когато веднъж попитах Гахар защо тана Боамбо не дойде да му дам подарък, той отговори: "Тана Боамбо калиман биля". (Главатарят Боамбо е голям човек). Гахар отново почна да се вайка за сина на главатаря.
- Какво го боли? - попитах го аз.
- Кракът - отговори Гахар.
- А какво му е на крака?
- Костенурката го одраска, не помниш ли?
Аз помнех много добре смелия младеж, който пръв хвана костенурката за шията и я обърна по гръб. Но защо Гахар не ми каза тогава, че той е син на главатаря на племето? Защо криеше това и синът на главатаря и защо отказа да превържа раната му? Защо и другите туземци не ми казаха кой е този момък? Отговорът беше един: те не ми вярваха и се страхуваха от мене. За тях аз бях "пакеги гена" - бял човек от луната, човек от друг свят, който има Странни огледала и пъстри гердани, украшения за глава от шарена басма и "кобрай" в невиждани досега стъкла. Аз бях човек, който може да пали огън, без да търка сухи дървета, и кой знае още какви чудеса може да прави Все пак успях да убедя Гахар, че ако синът на тана Боамбо дойде при мене, ще му дам "нанай кобрай" - най-хубавото лекарство - и за няколко дена той ще оздравее.
Гахар отиде в селото и само след десетина минути четирима туземци донесоха на ръце сина на главатаря.
Както винаги, аз бях седнал в малкия залив под сянката на огромен баниан с въздушни корени, малко настрана от лодките. Тук беше моето любимо място, оттук наблюдавах туземците, когато отиваха на риболов, без да ги безпокоя. Аз избягвах всичко, което можеше да възбуди недоверието им към мене, и никога не им се натрапвах. А понякога дори се криех от тях, избирах си някое потайно място в гъсталака на края на гората и оттам ги наблюдавах, без да ме виждат. Защото, колкото и да бяха свикнали с мене, в мое присъствие те се притесняваха.
Туземците донесоха младежа под баниана и го сложиха на пясъка. Прегледах раната му - тя наистина беше много опасна. От солената морска вода тя беше се подлютила и посиняла наоколо; из нея пъкаха личинки от насекоми, от напуканите й краища течеше гной и кръв. Кракът му беше се подул, той не можеше да стъпва на него.
Не го разпитвах защо не е дошъл по-рано да му дам "кобрай". Това беше излишно. Най-разумното беше да го излекувам, а той сам да разбере дали съм му враг, или приятел. Промих раната много внимателно с риванол и я превързах. Казах на болния да лежи в колибата си, да не махва превръзката и да не мокри раната, особено с морска вода.
Младежът през всичкото време мълчеше. Лицето му беше доста красиво, с правилни черти, с малко месести устни, с черни очи и черни сключени вежди. Тялото му не беше много черно, носът му не беше сплескан като на някои туземци, а прав, почти римски. Когато му казах, че всяка заран трябва да идва да го превързвам, Амбо кимна с глава: - Нана. Ще идвам...