- Тана Боамбо ще умре! Ухапа го очиларка! Тана Боамбо ще умре от кадити!
Всички туземци, които бяха при лодките, хукнаха към селото.
- Кога го ухапа? - попитах аз сина на вожда.
- Сега, сега! Спаси го! Ти имаше кобрай за кадити!
Както винаги, чантата с лекарствата беше при мене. Аз я грабнах и бързо се впуснах след Амбо по пътеката през гората. Само след пет минути стигнахме в селището. Мегданът беше препълнен с мъже, жени и деца. Те силно викаха, сякаш се караха, а някои жени плачеха с глас и нареждаха, както нареждат у нас на умряло. Щом ме видяха, всички млъкнаха, а децата се скриха зад майките си и не смееха да се покажат. Повечето от тях за пръв път ме виждаха.
Амбо ме заведе в колибата на тана Боамбо. Седнал на нара, главатарят на племето беше обхванал с две ръце десния си крак и ритмично се клатеше напред-назад, сякаш се кланяше. Пред него стояха прави и сподавено плачеха две жени - едната стара, сигурно жената на Боамбо, а другата - същата млада девойка, която идваше заедно с главатаря при огъня да гледа как ще ни хвърлят в океана. Тя беше дъщерята на главатаря. Казваше се Зинга.
Боамбо простря крака си и аз видях над глезена малка раничка, от която се стичаха две кървави струйки. Незасъхналата кръв показваше, че змията неотдавна беше ухапала тоя нещастен човек.
Докато преглеждах раничката. в колибата влезе един стар, доста висок, сух туземец, препасан със седем пояса, окичени с разноцветни раковини. Веднага разбрах, че това е Арики, първожрецът на племето, за когото бяха ми разказвали Гахар и Амбо.
Намръщен и важен, първожрецът седна до вратата и оттам почна да наблюдава всяко мое движение. Аз извадих от чантата инжекцията, кутията с иглите, ампулите, малка стъклена чинийка и стъкло със спирт за горене, налях малко спирт в чинийката, драснах кибрит и го запалих. Всички, дори и болният, се отдръпнаха уплашени. Като обгорих иглата на пламъчето, аз счупих крайчеца на една ампула, всмуках серума в спринцовката и отидох при пострадалия. Казах му да се изправи и да се обърне с гръб към мене и докато разбере какво става, изпразних спринцовката в бедрото му. Главатарят леко потрепна, но не изохка. След това измих раничката, намазах я с йод и я превързах. Когато казах на пострадалия, че може да седне, той се учуди: лекуването беше свършило, а той мислеше, че още не е започнало.
Спасяването на главатаря зависеше от това, преди колко време го е ухапала отровната змия. Попитах го, но той не можа да ми обясни. Туземците нямаха представа за времето и не го пресмятаха като нас на секунди, минути и часове. За определяне на времето през деня те казваха: "ябом аро" - слънцето изгря, "ябом оралда" - слънцето е над главата, тоест в зенита, и "ябом аелда" - слънцето е под земята, значи, залязло. Когато искаха по-точно да определят някое събитие, те казваха: "Това стана, когато слънцето беше се показало над земята или когато слънцето още не беше стигнало над главата, или когато слънцето още не беше се скрило под земята". Така определяха времето между изгрев и обед, между обед и вечер.
Потърсих Амбо - с него по-добре се разбирахме и се надявах, че ще може да ми каже приблизително преди колко време змията е ухапала баща му. Но Амбо го нямаше в колибата. Той беше отишъл някъде. Тогава се обърнах към старата жена и я попитах къде е бил Амбо, когато се е случило нещастието, и дали веднага е тръгнал към залива да ме търси. Но вместо да ми отговори, жената на главатаря се сви в тъмния ъгъл на колибата и захлипа още по-силно. Зададох същия въпрос и на девойката. Тя се смути силно и едва чуто отговори: да, щом змията ухапала баща й, Амбо веднага тръгнал да ме търси.
Много по-късно научих защо майката и дъщерята тъй силно се смущаваха и вълнуваха от моите въпроси. Но тогава аз нищо не знаех и си обяснявах тяхната уплаха с нещастието, което беше сполетяло близкия им човек.
Направих сметка, че оттук до залива Амбо е отишъл за пет минути. От залива дотук - още пет, приготвянето на инжекцията ако беше траяло две-три минути, събираха се тринадесет минути. Ако това е така, мислех си аз, Боамбо ще бъде спасен. Колкото и силна да е отровата на очиларката, тя не може да умъртви такъв здрав и силен човек като главатаря за толкова кратко време!
Кракът на Боамбо отече. Беше настъпил критическият момент, когато серумът унищожава отровата и животът се бори със смъртта. Майката и дъщерята плачеха тихо. Отвън врявата на тълпата отново се засили, но щом се показах на вратата, всички млъкнаха като по даден знак.
Амбо влезе в колибата и загледа баща си с дълбоко съжаление. Лицето му беше бледно като на смъртник. Той не плачеше, но страдаше повече от всички.