Силният организъм на главатаря все още се бореше със смъртта. Най-после той престана да стене, излегна се на нара и почна да диша по-спокойно.
- Спасен! - тихо казах аз. - Тана Боамбо няма да умре.
Амбо се развика като обезумял от радост:
- Спасен! Спасен! Набу няма да умре!
Отвън тълпата го чу и поде радостно думите му:
- Спасен! Спасен! Тана Боамбо няма да умре! Пакеги спаси тана Боамбо! Умбо пакеги! Умбо бозамбо!
С тия думи племето изразяваше радостта си. Те означаваха нещо като "ура, да живее".
Прибрах спринцовката и ампулите в чантата и се приготвих да си отивам. Мрачният старец все тъй мълчаливо ме наблюдаваше от своя ъгъл. През всичкото време той не проговори нито една дума.
Като видя, че си отивам, жената на Боамбо ме спря и се приближи до Арики. Тя почна да му говори нещо, като ме поглеждаше често и споменаваше името ми. Арики отрицателно клатеше глава - не се съгласяваше с това, което му говореше жената на Боамбо. Тогава девойката отиде при него и развълнувано заговори силно, да я чуят всички:
- Пакеги спаси баща ми. Пакеги е лапао - лечител, на всички болести. Пакеги ще стане мой даго - мъж. На празника на Дао аз ще стана сахе - жена - на пакеги. Анге бу - аз казах!
В колибата стана много тихо. И навън гласовете утихнаха - види се, и там бяха чули думите на девойката. Арики мълчеше, загледан втренчено пред себе си. Сухото му лице сякаш още повече се набръчка. Най-после той дигна глава и като ме прониза с враждебен поглед, рече:
- Зинга не може да стане сахе на пакеги. Пакеги не е син на нашето племе.
- Ще стане! - твърдо отсече девойката. - На празника на Дао племето ще осинови пакеги.
- Но ако племето откаже да го осинови? - попита Арики.
- Няма да откаже! - тихо се обади главатарят, като се привдигна на лакът. - Пакеги ме спаси от смърт. Той лекува нашите хора. Дава им хубави подаръци. Пакеги е полезен човек. Племето ще го осинови и Зинга ще стане негова сахе. Анге бу!
Арики тежко се надигна и тръгна към вратата. Преди да излезе, той се обърна и каза:
- Нана - тъй да бъде. До празника на Дао пакеги да живее в либата орованда. А на празника ще видим...
След излизането на Арики сякаш тежък товар се смъкна от гърба ми. Досега само веднъж бях минал през трите махали на селото, но като пленник. След това ходех всеки ден в малкия залив, разговарях с туземците, лекувах раните им, но винаги чувствувах тяхното недоверие. То се издигаше като стена между мене и тях. Сега стената на недоверието е разрушена. Аз ще живея в либата орованда - също такава колиба за гости като тази, в която живеех при племето бома. Това значеше, че ще бъда гост на племето. Всички ще ме смятат вече за свой приятел, свободно без страх ще идват при мене в колибата, а може би ще ми разрешат и аз да ходя при тях в селото. Без страх за живота си сутрин ще посрещам слънцето на брега на океана, а вечер ще се радвам на неговия залез. Вълните ще се разбиват в скалите, а аз ще се смея на тяхното безсилие. Кой беше казал, че животът е празен, глупав и безсмислен и лъха на увехнали теменуги? Нима има нещо по-велико от живота?
Вечеряхме в колибата при болния. Огънят гореше силно. На рогозката бяха наслагани пред всекиго от нас по един онам с ядене. Пихме малоу - кокосово вино, - което жената на главатаря черпеше с кокосова черупка от една голяма делва. Всички бяха весели и доволни. Дори и Боамбо се усмихваше, макар че кракът още го болеше. Той не яде, но кокосовата черупка с малоу беше до него и той често пиеше от приятното питие. Старата жена постоянно ме канеше: - Яж, яж...
А Амбо просто не знаеше какво да прави от радост - ту отиваше на нара при баща си и му наливаше кокосово вино, ту отново идваше при нас, до огъня, сядаше на рогозката с подгънати крака и почваше да ругае Арики. Да, Арики бил виновен за всичко. Само Арики и никой друг. Едва много по-късно разбрах каква беше вината на Арики, но тази вечер нищо не знаех и нищо не питах. За мене беше достатъчно, че спасих главатаря на племето и щях да живея в колибата за гости.
Зинга тихо запя и всички млъкнаха.
- Ябом аро-ро-о-о, ябом аелда-а-а ябом-ба гена-а-а хе-ноу ла-а-а... (Слънцето изгрява, слънцето залязва, слънцето е брат на луната).
В нейния глас сякаш звучеше и жегата на задушния ден, и прохладата на нощта, и плясъкът на вълните, и тихият ромон на ручеите в планината, долавяше се и лекият повей на вятъра, и страшният вой на бурята - в песента на девойката сякаш всички природни стихии се вплитаха в една чудна, непостижима мелодия.
Вечерта се върнах късно на яхтата. Капитанът и плантаторът бяха разтревожени - помислили, че с мене се е случило някакво нещастие.