II
Старият испански географ не лъжеше - туземците наистина бяха мирни и гостоприемни хора. Някои от тях имаха по-тъмна кожа, изпъкнали скули, дебели устни, много гъсти вежди и сплескани носове, но имаше и такива с по-светла шоколадова кожа, с правилни черти на лицето, с прави носове и с не толкова дебели устни като на другите цветнокожи. Нямаше никакво съмнение, че техните далечни прадеди са били бели хора. Това ме караше да мисля, че някога част от Магелановите моряци наистина са отказали да се завърнат в своята родина и са останали на остров Тамбукту. Техните деца са били мулати, а внуците и правнуците им са създали смесени поколения, които все пак се различават от коренните туземци.
Боамбо беше тана - пръв главатар на племето занго. Когато оздравя, Боамбо ме заведе в една празна колиба близо до брега на океана, потънала в зеленината на палмови, пъпешови и хлебни дървета, и ми каза:
- Това е нашата либата орованда. Сега тя става твой дом. Живей за радост на нашето племе.
Тогава още не знаех обичаите на племето и схванах думите на главатаря буквално: живей и нашето племе ще се радва, че ще те вижда всеки ден, и ще ти казва тауо ала - приятна почивка. - или тауо дола - приятен лов. Много по-късно разбрах, истинския смисъл на това, което ми каза Боамбо:
живей така, че твоят живот да бъде полезен на племето и радостта ти да бъде радост на цялото племе.
Колибата, в която ме заведе Боамбо, беше по-голяма от колибите на другите туземци, но приличаше на тях. Покривът й беше висок и остър и се спускаше чак до земята. Той беше направен от дълги, прави и доста дебели греди, по които бяха наредени стъбла от бамбук, Привързани с лиани. Беше покрит с рогозки, изплетени от палмови листа, а върху рогозките имаше дебел пласт пак от палмови листа, обърнати с дължината си надолу, за да се оттича водата през време на дъжд. Изобщо покривът беше много здрав и не пропущаше вода. Той се опираше на дебели колове, набити в земята, високи около един метър. По тия колове бяха наредени едно до друго разцепени бамбукови стъбла - това бяха стените на колибата. Вратата беше тясна, поставена високо като прозорец.
Покъщнината в колибата беше бедна и доста оскъдна. Край едната стена имаше дълъг нар от бамбук и няколко дървени възглавници, а край другата стена - лавица пак от бамбук. Върху лавицата бяха наредени дървени блюда, гърнета и черупки от кокосови орехи, които служеха вместо паници и канчета. Над нара бяха закачени едно копие, лък и торбичка със стрели. По средата на пода беше изкопана малка яма; за огнище. Около ямата имаше три камъка, на които поставяха гърнетата, когато варяха обед. Половината от пода беше покрита с рогозки, изплетени от палмови листа. От средната греда висеше кошница, изплетена от жилави пръчки. В нея имаше банани и други плодове. На задната стена бяха закачени няколко кучешки и свински черепа. Това показваше, че хората, които са живели тук преди мен, са изяли няколко кучета и свини. За моя радост човешки черепи нямаше.
Таванът беше направен също от бамбук, както и нарът. За него водеше стълба от лиани. Той беше здрав и там можеше да се спи. На предната стена, над вратата, под самия покрив, имаше врата-прозорец, през който се излизаше на малка веранда от бамбук, подпряна отвън с два стълба.
Пред колибата беше поставен още един нар от бамбук. Такива нарове имаше пред всички колиби. На тях туземците се събираха на приказка, хранеха се, а понякога почиваха през деня. И тук, близо до нара, имаше огнище и два-три плоски камъка, на които човек можеше да счупи кокосов орех или нещо друго. Това беше всичко.
Над огнището в колибата нямаше комин. Пушекът, на кълба се извиваше под потона и излизаше през вратата или през пролуките на стените.
Дойдоха Амбо и Зинга и казаха на баща си, че някой го вика в селото. Боамбо си отиде, а ние с момъка и девойката се изкачихме на втория кат и излязохме на верандата, която заплашително се огъваше и скърцаше под краката ни. Но все пак тя беше доста здрава и можеше да удържи поне още трима души. Оттук през клоните на дърветата се виждаше заливът, част от потъналия в зеленина бряг и Скалата на ветровете, а на север се простираше безкрайният океан, който сега блестеше на слънцето величествен и спокоен. Над водата излитаха като стрели хвърчащи риби, описваха доста големи дъги и отново потъваха във водата. С тия прелитания те сигурно се спасяваха от акулите и другите хищни риби, които ги преследваха.
- Мараро! - каза Зинга, като гледаше краткия полет на хвърчащите риби. (Преди да излети, хвърчащата риба развива под водата голяма скорост благодарение на винтообразните движения на опашната си перка. След това излиза на повърхността, като продължава да увеличава скоростта на движението си. Едва тогава с удар на опашната перка летящата риба се откъсва от водата и започва да "лети" със своите широки и дълги гръдни перки. Това е планиращ полет, тъй като тя не маха перките си, както птиците махат крилете си. При срещуположен вятър дължината на пролетяното пространство се увеличава поради увеличената подемна способност на въздушното течение. По време на летенето рибите могат да изменят направлението си, ако на пътя си срещнат препятствие. Летящата риба може да пролети разстояние до 150 метра, като се издига на височина над водата от пет до десет метра. Продължителността на летенето е 18 секунди. Летящите риби излитат от водата най-често, когато ги преследва някой хищник, но затова пък често стават жертва на морските птици, които ги ловят във въздуха).