Всички бяха в нови пояси. Нова беше и саронгата на жената на ренгати, майсторски изплетена от шарени нишки и окичена с пъстри раковини. Нейната "престилка" от червени и черни ресни стигаше почти до коленете й. Това "облекло" беше много удобно в тая нетърпима жега. А какво да кажа аз за моя костюм? Той беше мокър от пот, а спортната ми карирана риза неприятно лепнеше на гърба ми.
Жената на ренгати донесе делва с малоу, приготвено от кокосово мляко и сока на различни плодове. Това питие с тръпчиво-сладък вкус беше много по-приятно от всички разхладителни напитки, каквито бях пил дотогава.
Ренгати заговори за хората от Калио. Всички са доволни. Дърветата са окичени с плодове, в градините има много таро, ямс и батати, в Голямата вода има много риба - какво им трябва повече?
- Дао е щедър - промърмори старият таути, - а Арики е седем пъти по-мъдър от нас.
- Защо седем пъти? - попитах го аз.
- Не знаеш ли? - учудено ме погледна таути. - Арики е препасан със седем пояса на мъдростта.
Преброих хората, които бяха в колибата, и казах:
- Тук сме десет души. Имаме десет пояса - значи, ние сме по-мъдри от Арики.
Таути измляска с език, но нищо не каза. Тогава Амбо заразправя какви чудеса може да прави белият човек от луната. Спомена и за огъня без дърва, и за горящата вода, и за стрелата, с която "правя" гръмотевици. Разказа им как съм убил веднъж една голяма птица, която летяла толкова високо над дърветата, че едва се виждала. Амбо нарочно преувеличаваше всичко, за да смае слушателите си и да им докаже, че аз съм на седем места по седем пъти по-мъдър от Арики. След това извади малкото си огледалце, което винаги носеше в торбичката си, провесена на гърдите, и го показа на таути. Като видя лицето си в огледалото, таути се отдръпна уплашен.
- Даде ми го пакеги - гордо каза Амбо и като се обърна към мене, помоли ме да гръмна с пушката, за да се уверят хората от Калио, че белият човек от луната наистина може да прави гръмотевици.
Всички наскачаха и в един глас се развикаха:
- Не, не! Опасно е! Всички ще умрем!
Едва ги успокоих, като им обещах, че няма да правя гръмотевици. След това ги помолих да ме заведат при болните.
Излязохме на малкия площад сред селото. Туземците бяха насядали на сянка под дърветата и ме чакаха. Аз отидох под сянката на един дуриян, окичен с едри като дини плодове, отворих чантата, постлах на земята чиста бяла кърпа и наредих на нея стъкълцата и бурканчетата с лекарствата.
Повечето от болните страдаха от кожни болести. Може би поради горещия климат и влагата из горите, както и от солената морска вода, и най-малката раничка по телата на туземците, получена от одраскване, дълго време не зарастваше. Но много по-опасни бяха раните от болестта лупус. Тази болест се срещаше рядко, но причиняваше големи неприятности, защото навяваше някакъв суеверен ужас у здравите хора и те страняха от болните. Поради това болните от лупус закриваха раните си с листа от растения. Доста често се срещаха хора с болни клепачи, но най-разпространена беше болестта псориазис (кожата на болния се покрива с тънки, сухи, бели люспици). От тази болест страдаха дори и малки деца, но жителите на острова не й обръщаха внимание, защото не им причиняваше никакви болки. Някои страдаха от инфлуенца. Понякога тази болест върлуваше като епидемия. У нас инфлуенцата не се смята за опасна, но тук тя беше смъртоносна за старите хора, чийто слаб организъм не можеше да се бори с нея. Изобщо аз бях забелязал, че някои заболявания се дължаха на еднообразната растителна храна, която употребяваха. Туземците рядко имаха месо на своята скромна трапеза. Единствените им домашни животни бяха свинете и кучетата, но те не бяха тъй много, че да задоволят нуждите им от месо. Имаха и кокошки, но те бяха полудиви, живееха из горите край колибите, снасяха яйцата си из шумата, където ставаха плячка на кучетата и рядко се излюпваха от тях пилета. Туземците мъчно можеха да хванат кокошка, освен ако я улучат със стрелите си. Веднъж в годината те ходеха на лов за диви говеда, а през лятото успяваха да убият по някоя дива свиня, но месото от този лов те изяждаха през време на своите празници само за два-три дена. Те страдаха от липса на мазнини, защото не знаеха да добиват масло от ядките на кокосовите орехи, и затова тлъстите червеи бяха най-лакомото им блюдо. Главната им храна беше растителна, а тя не беше питателна като месото. За да се нахранят, те трябваше да поглъщат огромни количества ямс, таро, батати, банани, пъпеши и други плодове или да дъвчат захарна тръстика - тогава коремите им се надуваха и ги правеха лениви и тромави. Растителната храна и особено захарната тръстика изтриваха зъбите им, а старите хора, останали без зъби, бързо отслабваха и умираха понякога и от най-слабо заболяване. Някои страдаха и от малария. Нейните периодични пристъпи и високата температура също изтощаваха старите, отслабнали хора.