Тогава ми хрумна друга мисъл. Да заведа на яхтата най-напред Зинга, а след това Зинга и Канеамеа.
Наближаваше обед. Зинга стана и каза, че трябва да си отива: майка й отишла някъде и й поръчала да сготви обед. Аз не я задържах. Само я помолих, преди да залезе слънцето, да се разходим с лодка из големия залив.
- Ще посрещнем луната - казах аз. - Искаш ли?
Тя се съгласи и ние се разделихме.
Слънцето се спускаше към хоризонта. Лекият вечерник тихо шумеше между гъстия листак на дърветата. Горещината намаляваше. Малките вълни, които бяха накъдрили безбрежната шир на океана, леко люшкаха нашата лодка. Зинга гребеше с веслата като опитен лодкар. Високите хълмове се къпеха в слънчев блясък, долините потъваха в теменужнотъмни сенки, водопадите по височините на планината горяха като реки от злато, а в джунглата мастиленият полумрак се сгъстяваше. Лодката леко се плъзгаше към надводните скали, които се издигаха самотно като нарочно издялани каменни стълбове. Скоро наближихме двете скали, между които беше заседнала яхтата.
- Виж! Виж! - извика Зинга и ме дръпна за ръката.
Тя беше видяла яхтата.
- Да отидем там - казах аз.
- Не, не! Не искам!
- Защо?
- Опасно е!
- Не се страхувай - успокоих я аз. - Няма нищо опасно. Аз нали съм с тебе? Лодката се удари леко в борда на яхтата. Аз стъпих на корабната стълба и подадох ръка на Зинга. Тя нерешително се изкачи след мене на палубата. След това заслизахме по извитата стълба, която ни заведе в столовата. Зинга здраво се държеше за ръката ми и вървеше след мене покорно и плахо.
Смит и Стерн бяха в кабината на плантатора. Ние се появихме при тях неочаквано, без да ни усетят.
- Това е Зинга, дъщерята на главатаря Боамбо - казах им аз, като въведох Зинга в кабината.
Смит стана от канапето.
- Дъщеря на главатаря? - учуди се той. - Значи принцесата на острова?
- Нека бъде принцеса, щом това ви харесва...
- Защо не? - каза Смит, като се кланяше на Зинга. - Главатарят на всяко племе е малък крал. Голяма чест е за мене, мис.
Той подаде ръка на девойката, готов да целуне нейната, но тя отвърна глава от него и смутено ме погледна, сякаш искаше да каже: "Защо тъй смешно се върти тоя пакеги?"
- Тя е същата, която присъствува на нашата екзекуция, нали? - попита ме капитанът.
- Същата - потвърдих аз и като посочих на Зинга мекия фотьойл, казах й да седне.
Зинга неуверено седна. Всичко, което виждаше в кабината, беше ново за нея. Тя се озърташе плахо и на всичко се учудваше с детски възторг. Като видя образа си в голямото огледало, тя се сепна изненадана и възхитена. Приближи се до стъклото, огледа отражението на стройната си снага, на мургавото лице, на белите зъби, на черната коса, а когато срещна погледа си, черните й очи се присвиха от удоволствие. Тя за пръв път се виждаше в голямо огледало и по всичко личеше, че остана доволна от себе си.
Смит забеляза, че огледалото й хареса повече от всичко друго, и ме помоли да й кажа, че й го подарява.
- Мис Зинга - тържествено заговори плантаторът, - аз съм англичанин. Нещастен случай ме доведе на острова на височайшия ви баща. Надявам се, че той ще окаже гостоприемство на един човек като мене, претърпял корабокрушение...
- Какво казва той? - попита ме Зинга. Обясних й накратко молбата на Смит.
- Баща ми, ти го знаеш, но Арики не е съгласен - каза Зинга.
- Какво каза тя? - попита Смит.
- Принцесата на остров Тамбукту ви кани утре на обед в двореца на баща си - шеговито отговорих аз.
Конякът, с който ни почерпи Смит, ни развесели още повече. Дори и Зинга отпи няколко глътки, като се мръщеше. Но тя повече хареса шоколада. Смит й поднесе цяла кутия с шоколад и една бутилка коняк за нейния баща - "краля" на Тамбукту.
Лъчите на залязващото слънце проникнаха през илюминатора и пламнаха в огледалото. Скоро щеше да се мръкне. Време беше да си отиваме. Смит за последен път се разкланя на Зинга и повторно изпрати почитанията си на "височайшия" й баща.
Когато нашата лодка се отдели от яхтата и заплава към брега, попитах Зинга дали й е харесала голямата лодка.
- Хареса ми - отвърна тя.
- Лоши хора ли са пакегите?
- Не са лоши. Но защо оня постоянно се въртеше като маймуна?
Тя не разбираше, че поклоните на Смит означаваха уважение към нея. Когато й казах, че в своята страна плантаторът е бил "калиман биля", голям и силен човек, тя се учуди. Как може такъв сух, слаб човек да бъде силен? Според нея аз съм много по-силен от Смит, защото мускулите ми са по-здрави. Тя разбираше силата на човека във физически смисъл, а не в неговото богатство.