Накъдето и да се обърнеш - безкрайна водна шир, леко надиплена от вятъра. Яхтата бавно плаваше по безбрежната водна пустиня и оставяше след себе си пътека от белоснежна пяна.
II
Капитанът беше словоохотлив моряк и по цели часове ми разказваше за приключенията си из всички краища на света. Но старият морски вълк беше вече с проскубана грива. В сравнение с големите търговски параходи, които беше управлявал на младини, яхтата на мистър Смит му изглеждаше като жалко корито. Но сега тя беше единственият приют за него и при това доста удобен. Старият моряк нямаше дом и семейство, защото не обичаше сушата и никога не беше се задържал на едно място повече от няколко дни.
- Истинският моряк обича само морето - казваше той, като стискаше между зъбите си своята холандска лула от морска пяна. - Сушата е приятна само за ден-два, а морето никога не омръзва. На вас, хората на сушата, то изглежда еднообразно и сиво като скуката. О, нещастници! Не виждате ли, че вълните всеки миг менят багрите си? Послушайте песента им - тя се мени всеки час. тя винаги е нова, непонятна и винаги различна.
Така говореше капитан Стерн. Но ако той знаеше какво го чака след няколко дни, сигурно щеше да има друго мнение за сушата, а песента на вълните, от която той възторжено се възхищаваше, би му зазвучала като погребален марш. Той беше интересен събеседник и аз го слушах с удоволствие. Неговите сладкодумни разкази скъсяваха горещите дни, а през прохладните нощи се дишаше по-леко. Но дните и нощите нямаха край, както нямаше край и водната пустиня.
Един ден капитанът неочаквано заповяда на моряците да свият платната и да спуснат котвата, после извика готвача, който се шляеше по палубата с ръце в джобовете, и му заповяда да отвори помещението на работниците.
- Стигнахме екватора - обърна се той към мене. - Има стар обичай: който преминава за пръв път екватора, трябва да се изкъпе. Морето си има своите закони, сър...
Работниците излязоха един по един от своя затвор и се хвърлиха във водата. Дочул стъпките и веселите им гласове, мистър Смит излезе на палубата и строго попита:
- Каква е тази врява, Стерн? Какво значи този шум?
- Стигнахме екватора, сър - отговори капитанът. - Ще благоволите ли да се изкъпете? Хей, Джони - викна той на младия юнга. - Пусни морска вода във ваната на мистър Смит. Кажи на готвача да дойде да се изкъпе, иначе сам ще ида при него и ще хвърля в океана тая бъчва с лой.
Мистър Смит се намръщи, но нищо не каза и се върна в кабината си. Стерн се усмихна като победител.
Платната отново са изпънати от вятъра. С малък наклон към левия си борд яхтата леко се плъзга по водата. Наоколо, докъдето погледът стига - вода, небе и нажежено слънце на зенита.
Последните очертания на Маледивските острови отдавна се бяха стопили зад синята лента на хоризонта. Отегчително е да пътуваш по море много дни и нощи, без да виждаш суша. Но капитан Стерн не скучаеше - с часове седеше на командния мостик и замислено се вглеждаше във водната стихия. А вечер, когато горещината намаляваше и прохладен ветрец облъхваше потните ни тела, той крачеше по палубата с наведена глава и пушеше замислен. За какво мислеше в такива минути? Може би за живота, който неусетно отлита като откъснат от вятъра лист?.. Някъде далеч на изток е Сингапур, а на другия край на земното кълбо - Лондон. Много пъти бе преплавал той океаните и моретата между тия два града, но всичко е до време... Сега той е прехвърлил петдесетте, а на тази възраст само семейното огнище може да бъде добра утеха. Но капитан Стерн нямаше семейство. Той се носеше по света като отбрулен есенен лист, със своите спомени, с тъгата си по изгубеното щастие. В такива вечерни часове на мечти и тъга аз странях от него и го оставях сам да изживява мъката си, защото знаех, че тъгата по миналото е по-сладка от горчилката на сегашния му живот.
Облегнат на една от мачтите, аз посрещах настъпването на тропическата нощ, пожелавах на капитана "лека нощ" и отивах да спя.
Ние пресякохме екватора на седемдесет и третия градус източна дължина. До Кокосовите острови оставаха още две хиляди и петстотин километра, а нито един остров не беше отбелязан на картата по нашия път! Островите Чагос оставаха далече на юг и ние нямаше да ги видим. Еднообразната картина на океана почна да ми дотяга, но аз се утешавах с мисълта, че скоро ще стигнем на Кокосовите острови с красива, буйна тропическа растителност и тогава - край на еднообразието и скуката.