- Ти ли си, Андо? - попита Канеамеа, като ме забеляза.
Аз съм.
Не ме очакваше, нали?
Не. Защо дойде? Сега е късно.
тревожно казах аз.
- Търсех те по-рано, но не те намерих. - Тя помълча малко, след това продължи: - Аз дойдох... Не се ли радваш?
- Не! Чуваш ли? Не! Иди си!
- Пакегите са у дома - прошепна тя. - Набу много пи и пак заспа. Ще спи до утре. (Тя каза: "Алу ябом аро" - до изгрева на слънцето). Арики каза, че пакегите ще живеят в нашата либата орованда. Разбираш ли?
- Разбирам.
- А ти къде ще живееш?
- Тук. В моята колиба.
- Няма ли да дойдеш при пакегите?
- Не. Аз оставам тук.
На ръцете й блеснаха две евтини тучени гривни, сигурно
подарък от Смит.
- Иди си - казах аз. - Чуваш ли?
- Няма да си ида!
Гласът й трепна. Тя седна на рамката на прозореца.
- Опасно е - настоях аз. - Добрите момичета не ходят нощно време в чужди колиби. Това е забранено. Иди си.
- Страхуваш ли се?
- Да, страхувам се.
- От кого?
- От Арики. Той ще побеснее, ако узнае, че си идвала в моята колиба.
- Ти ми каза веднъж да дойда. Помниш ли. Ето аз дойдох.
- Казах ти да дойдеш денем. А ти идваш нощно време. Това е опасно...
- От никого не ме е страх!
- А защо трепереш? - попитах я аз. Тя наистина трепереше.
- Не треперя.
- Трепереш, аз виждам. Болна ли си?
- Не съм болна.
Хванах я за ръката и напипах пулса й. Той ускорено биеше. Ръката й беше гореща.
- Да слезем долу - предложих аз, като мислех как по-скоро да я отпратя.
Канеамеа покорно тръгна след мене. Слязохме в колибата.
- Аз видях, когато ви хвърлиха в Голямата вода - отново заговори тя, като седна на нара. - И казах на моя набу: "Набу, не хвърляй пакегите в Голямата вода". Но той не ме послуша. - После като помълча малко, тя додаде тихо: - Той не те обича...
Аз знаех, че Арики не ме обичаше.
Канеамеа искаше да ми каже още нещо, но аз я прекъснах. Не беше време за разговори. Тя трябваше да си отиде веднага, докато не е дошъл някой.
- Иди си! - настойчиво повторих аз. - Чуваш ли? Дърветата шумят. Духа вятър. Буря идва. Иди си!
Наистина беше излязъл силен вятър, дърветата се огъваха и шумяха. Пролетно и есенно време тук често бушуваха силни бури с поройни дъждове. Гледаш: времето е тихо, звездна тропическа нощ е обгърнала земята - и изведнъж излиза силен вятър, небето потъмнява, покрива се с облаци, светкавици разсичат мрака и само след няколко минути се разразява страшна буря с проливен дъжд. А ти седиш в колибата си и слушаш как бучат водопадите в планината, как падат с трясък старите дървета в джунглата...
- О, ти ме пъдиш! - проплака Канеамеа. - Това е много лошо! Оня стар пакеги с дългата глава не би ме изгонил. Той е по-добър от тебе...
Не зная в друго време дали бих се изсмял на нейните думи, или бих се обидил, но сега те не ме засегнаха. Аз повтарях само едно: "Иди си, иди си!"
- Добре! - съкрушено каза Канеамеа и стана. - Отивам си.
И тя тръгна към вратата. Трябваше поне да я изпратя. Навън бурята вече бушуваше с пълна сила, по покрива зашумоляха първите капки. Настигнах я и я хванах за ръката. Бях потиснат и смутен.
- Не се сърди - казах аз. - Утре ще дойда у вас. Ще поговорим. А сега ще те изпратя през гората.
- Не! - отсече тя и се дръпна. В същия миг нещо падна на земята. Наведох се и го взех. Беше някакъв пакет, увит в плетка от палмови листа.
- Какво е това? - попитах аз.
- Белите листа - отговори Канеамеа.
- Белите листа! Истина ли!
- Ти искаше да ги видиш и аз обещах да ти ги донеса. Ето, донесох ги, а ти ме пъдиш...
- А защо не ми каза, че носиш белите листа?
Тя мълчеше.
- Добре - казах развълнуван. - Много добре. Сега ще видя белите листа. Ще запаля огън.
- Не! - отсече Канеамеа. - Аз трябва да си вървя! Но аз бях се върнал вече при нара и търсех свещите, които бях видял тази вечер. Намерих една, запалих я и я закрепих на нара.
- Нана - тъй да бъде - примирено промълви Канеамеа. - Виж белите листа. После ще си ида. Но не искам да ме изпращаш. И никога не идвай у дома. Чуваш ли? Никога!
- Никога - машинално повторих думите й, без да съзнавам какво означават.
Изправих се до светлината и бързо развързах плетеницата. Белите листа не бяха нищо друго освен един стар тефтер с изтъркана черна подвързия, оръфана по краищата. Прелистих го развълнуван. Страниците бяха изпъстрени със ситен почерк. Макар мастилото да беше доста избеляло, буквите все още можеха да се четат, но аз не разбирах нито дума от написаното. Прочетох само заглавието на първата страница и разбрах, че това е дневникът на Магелан. Името му беше написано с едри букви, а под него имаше дата: "10 август 1519 година, гр. Севиля, Испания".