Той минал край бреговете на големия остров Целебес и през Явайско море и Зондския пролив, между островите Суматра и Ява, навлязъл в Индийския океан. Тук той взел курс към югозапад, за да заобиколи Южна Африка. Но така ли лесно се стига до тоя горещ континент? От Ява до нос Добра Надежда има 9700 км — огромно водно пространство, което може да се преплава за много и много седмици при попътен вятър. Но както е известно, в Индийския океан често духат мусони с посока от студените води на Южния океан към североизток. Този почти насрещен вятър забавял движението на „Виктория“. Моряците се отчаяли и когато стигнали до един непознат остров, те с радост хвърлили котва и излезли на брега. Туземците, които живеели тук, наричали острова Тамбукту. Цял месец прекарали моряците на остров Тамбукту, починали си и се охранили добре, а когато задухал попътен вятър, решили да тръгнат отново на път към Южна Африка. Тогава се разиграва малка човешка драма: десет моряци отказали да продължат опасното пътешествие и останали завинаги на остров Тамбукту. Никакви напомняния за дълга им към испанския крал не помогнали и корабът „Виктория“ напуснал острова без тях, макар че те били много нужни за неговото управляване. Корабът отново се отправил към неизвестността само с тридесет и седем моряци. След дълги лутания той стигнал до африканския бряг и спрял в едно португалско пристанище да си набави прясна вода и продукти. Испанците излъгали португалците, че идват от Западна Индия (Америка), но лъжата им била открита благодарение на подправките, каквито в Америка нямало, и „Виктория“ с бягство едва се спасил от плен. Все пак на брега били заловени няколко испански моряци, които никога вече не видели Испания. Останалите пристигнали в отечеството си окъсани, измъчени, изтерзани, но горди със своя поход, със своята смелост и самоотверженост и с огромната полза, която принесли на човечеството.
А моряците от „Тринидад“ ги постигнала най-тежка участ. Те потеглили с кораба си през Тихия океан към Панамския провлак, който тогава бил испанско владение, но не достигнали до него и след шестмесечно лутане из безкрайните водни пространства отново се върнали на Молукските острови. Но тук били дошли вече португалци, които ги пленили и ги затворили в колиби. След време четирима от тях оставили на островите, а останалите изпратили в Португалска Индия, където един по един загинали като мухи в мизерия. Само един от тия нещастници успял да избяга и да се завърне в Испания след много приключения и страдания.
От дневника на Джон Джигерс аз проследих съдбата на десетте моряци, които отказали да продължат пътуването си към Испания и останали на остров Тамбукту. Както гласи и преданието, те си взели жени от племето занго и заживели в мир с туземците. Много страници от дневника на Джигерс бяха изпълнени с тих възторг от мирния живот на острова и от самите туземци, които се отнасяли към тях с почит и уважение. Но неспокойният моряшки дух ги подтикнал към престъпление. Те решили да свалят главатаря на племето Пакуо, да подчинят племето занго, а след това да победят и останалите племена и да завладеят целия остров. И наистина отначало те успели: затворили Пакуо в една колиба и обявили един от своите офицери, някой си Серандос, за главатар. Туземците се изплашили от пушките на испанците и се подчинили. Но после се съюзили с друго едно племе и се почнала кървава война. Барутът на испанците се свършил, някои от тях били избити, други хванати в плен и хвърлени в океана с камъни, вързани на краката. Само Джон Джигерс успял да се спаси в горите. Каква е неговата съдба — това никой не може да каже. Това не може да се разбере и от последните страници на неговия дневник. Аз прочетох много внимателно тия последни редове и ги запомних наизуст. Ето ги: