Трябваше да му помогна, но как? Огледах кабинката и видях едно въже под седалището. Хванах единия му край и подхвърлих другия на Стерн. Той го грабна и го уви около кръста си. В същия миг една вълна връхлетя върху палубата, блъсна отворената врата на кабинката и ме заля. Ушите ми зашумяха, всичко изчезна в непрогледен мрак, сякаш нишката между мене и околния свят изведнъж се скъса. Но щом вълната отмина, отново се съвзех и задърпах въжето с всички сили. Капитанът се надигна и запълзя към мене. Следващата вълна го завари на три крачки от кабинката, но не можа да го отхвърли назад — той легна върху палубата, закова се за нея и вълната го отмина, без да го помръдне. Най-сетне, след дълги усилия, той влезе в кабинката и затвори вратата.
— Защо не отидохте долу в кабините? — попита ме Стерн, като дишаше тежко.
— Вратата е заключена — отговорих аз.
— Заключена? Не може да бъде!
— Да, вратата е заключена — повторих аз.
— Смит! Само той е способен на такова престъпление! — мрачно каза капитанът.
Бурята виеше като бясна, водата клокочеше под нас, яхтата трещеше и безпомощно се мяташе като черупка.
— Здрава е — промълви капитанът. — Но ако ураганът продължи, всичко може да се случи. Важното е кормилото да не се откъсне. Без него Питер не ще може да насочва яхтата срещу вълните и тогава те ще я заблъскат отстрана и ще я изпотрошат. Мил ли ви е животът? — неочаквано ме попита той.
— Кому не е мил? — въздъхнах аз.
— Никой не иска да умре и все пак всички ще умрем. Знаете ли да плувате?
— Да, и то много добре.
— Даже много добре? — иронично се усмихна капитанът. — Чудесно! В случай на крушение опитайте се да се задържите над вълните колкото се може по-дълго време. Всеки спечелен час ще бъде по-добър от смъртта.
Мисълта му беше вярна, но аз долових и иронията в нея и се учудих на капитана. Ние бяхме изправени пред голяма опасност, а той се шегуваше.
— Близо ли е остров Тамбукту? — попитах го аз с риск да ме помисли за страхливец.
— Не зная — беше отговорът. — Вълните си играят с нас, както си искат, не се знае къде ще ни изхвърлят.
Капитанът млъкна и се отпусна на седалището. Попитах го за Джони и за помощник-готвача. Нима са останали на палубата? Не, те влезли в трюма при работниците. Значи, успели да се спасят.
— А как ли се чувствува мистър Смит?
— Не зная — мрачно каза капитанът. — Сигурно чете описанието за остров Тамбукту, а може би и „Дон Жуан“, но не вярвам. — После, като удари с юмрук по стената на кабинката, гневно извика: — Подлец! Как можа да заключи вратата! Това не е човек, сър! Не, не, това само той може да го направи!
— Но защо я е заключил? — попитах аз.
— Защо ли? За да не влезе вода, когато някой отвори вратата. Да не му намокри килимите! — Една вълна удари силно кабинката и тя се затресе. Капитанът погледна през слюденото прозорче и пак се сви на мястото си. — Ех, то се е видяло, че тук ще прекараме нощта. Все едно… може никога да не се събудим…
— Сигурен ли сте, че яхтата няма да издържи? — трепнах аз.
— В нищо не съм сигурен. Все пак яхтата е здрава, с железен драфт. (дъното на кораб.) Мистър Смит обича живота и не е пожалил парите си за нея.
Настъпи нощ. Слюденото прозорче потъмня, сякаш някой го намаза с туш. Бурята бучеше с още по-страшна сила. Вълните като разярени зверове налитаха върху яхтата. Капитанът се облегна до стената и затвори очи.
— Ще спите ли? — попитах го аз.
— Ще се опитам. Ако почнем да потъваме, събудете ме.
— А вашият дълг? Капитанът не бива да оставя кораба си на произвола на вълните!
— Бъдете спокойни, ще изпълня дълга си докрай. Питер отлично се справя с кормилото, а аз трябва да подремна малко, за да събера сили. Тежат ми годините, млади момко, лесно се уморявам. Съветвам и вас да поспите. Легнете в ъгъла и подремнете. Това е полезно, ще ви ободри.
Седнах на пода и се облегнах на дървената стена. Палубата под нас се тресеше. Не можех да заспя, но чувствувах, че умореното ми тяло си почиваше. Тревогата няма да ми помогне, разсъждавах аз. Щом капитанът нищо не може да направи, какво мога да сторя аз? Жалко, че не можах да вляза в столовата. Бих се чувствувал много по-добре в леглото си или върху някое канапе в салона. Сега мистър Смит навярно пие уиски и пуши — все пак това е по-приятно, отколкото да гълташ солената морска вода. А може би мисли за жена си и за децата си? Ако загине, те ще наследят богатството му, над което е треперал през целия си живот. Смъртта му ще ги натъжи, но щом се обърне ключът в касата, скръбта бързо ще се стопи. Звънът на златото е оная музика, която разсейва мъката на богатите хора.