— Жълтият тана не е тук! — извика той смутен.
Аз мълчах. Първожрецът бързо слезе при мен и пак извика:
— Чуваш ли, Андо? Жълтият тана не е тук! Ти ме излъга!
— Да, излъгах те! — признах аз.
Бях смутен. Не можех да гледам първожреца в очите, макар да смятах, че той напълно заслужаваше участта, която му готвех:
— Какво ще правиш с мен, Андо? — проплака Арики. — Къде ме водиш?
— При тана Боамбо.
— Не, не! — извика Арики отчаян и отстъпи назад. — Искам да ме заведеш при жълтия тана! Ти обеща! Ти ми каза, че жълтият тана ще ми даде много коняк и много цигарки!…
Отвърнах глава от противния старец. Да, той беше непоправим. Дори и сега в него не заговори съвестта. А колко прегрешения тежаха на побелялата му глава! Тоя човек не заслужаваше съжаление и милост…
— Върви с мен, подлец! — извиках му строго и като го хванах здраво под ръка, поведох го по пътеката през високата трева аланг-аланг, която покриваше поляната около колибата.
— Не, не! — задърпа се първожрецът и седна в тревата. — Няма да дойда! Не искам да отивам при Боамбо! Той ще ми отнеме седемте пояса на мъдростта и ще ме прогони в джунглата! Не искам, чуваш ли! Заведи ме при жълтия тана! Шамит каза, че жълтият тана има много коняк и цигарки.
— Върви с мен, нещастнико! Ти измени на своето племе и отиде при неговите врагове. За коняк и цигарки си готов да продадеш рода си и цялото племе! Ставай! Живо!
Като разбра, че не се шегувам, Арики стана и тръгна бавно пред мен с наведена глава. Той приличаше на престъпник, чиито вериги му тежат повече от извършеното престъпление.
— Веднъж ти ми каза, че има добри пакеги — мърмореше той, като пристъпяше едва-едва по утъпканата пътека. — И Шамит ми каза днес: „Пакеги нанай-нанай.“ О, той ме излъга! И ти ме измами! Защо? Арики е стар. Арики е уморен. Арики не може да върви…
Все пак той вървеше, макар и бавно. Навлязохме в гората. Изведнъж ни обгърна полумракът на тропическия лес, сякаш слънцето беше угаснало. Отвсякъде лъхаше прохлада. Наоколо се издигаха дебели и високи дървета, чиито мощни клони, преплетени с гъста мрежа от лиани, образуваха над главите ни непроницаем свод, през който едва проникваше ярката светлина на деня. В тишината на тоя полумрак човек се чувствува самотен и безпомощен.
Неочаквано иззад едно дебело дърво излезе млад туземец и ни препречи пътя с дългото си копие. Цялото му тяло от главата до петите бе намазано със сажди, а лицето, гърбът и гърдите му бяха нашарени с бели черти, които показваха, че племето е във война.
— Стой! — извика младият мъж и насочи копието си към нас. — Къде отивате?
— При тана Боамбо — отговорих аз.
— А къде бяхте?
— При пакегите.
— При жълтите дяволи — поправи ме той.
Младият мъж ни изгледа подозрително и попита:
— И Арики ли беше при тях?
— И той.
— Значи, истина е! — мрачно каза младият туземец. — Всички разправят, че Арики останал при жълтите дяволи…
— Да, той беше при тях — потвърдих аз.
— Ух! — стрелна го с очи туземецът. — Предател! Сега гневът на Дао ще се стовари върху старата ти глава. Да вървим! — И като тръгна пред нас, той ни предупреди: — Внимавайте! Ако видите на пътеката стрела или копие, не го пипайте — то носи смърт. Ако лиана или клон са препречили пътеката, не се докосвайте до тях, защото и те носят смърт. Внимавай, Андо! Виждаш ли тази ирена? — И той ми посочи дългото стъбло на палмата ротанг, което препречваше пътеката на височина около един метър от земята. — Тя е смъртоносна. Внимавай!
Той се наведе ниско и пълзешком мина под лианата, без да я докосне.
По пътеката имаше още много такива смъртоносни препятствия. Всяко от тях бе превързано с тънък канап, прикрит в буйната зеленина. За другия край на канапа бе превързана скрита в зеленината изопната тетива, на която бе прикрепена отровна стрела. Едно леко докосване до забито в земята копие или до тънка лиана, която е препречила пътеката — и от гората излита отнапред нагласена отровна стрела и се забива в тялото на този, който се е докоснал до копието или до лианата.
„Японците мъчно ще завладеят острова — мислех си аз. — Те превзеха само крайбрежието около залива и селището на туземците, но едва ли ще проникнат във вътрешността, ако всички пътеки са осеяни с тия хитро направени смъртоносни препятствия.“
Пътеката лъкатушеше през непроходимия лес, покрай дънерите на вековни дървета и се спусна в дълбок дол със стръмни брегове и сипеи, подкопани от прииждащите води през време на поройните дъждове. Но сега в тясното корито протичаше само плитка вадичка с кристално бистра вода. Утолихме жаждата си и си починахме, след това се заизкачвахме по отвъдния склон. Той беше много стръмен, а пътеката се простираше право нагоре като по опънат конец и ние трябваше да пълзим и да се хващаме за корените на дърветата или за коловете, набити в земята специално за тази цел. И ако нашият водач не ни показваше кой корен и кой кол е опасен, положително щяхме да станем жертва на някоя отровна стрела.