— Ти остана при жълтите дяволи. Ти опозори своя род и цялото племе. Ти си искал да предадеш племето на нашите врагове. Вярно ли е това?
Арики мълчаливо кимна с глава. Той не можеше да отрече обвиненията.
Боамбо се обърна към таутите и ренгатите и каза:
— Арики наруши дадената дума пред Великия съвет и опозори седемте пояса на мъдростта. Какво наказание да му наложим?
Някой попита какво предлага самият Боамбо.
— Предлагам — отвърна главатарят — да отнемем от Арики седемте пояса на мъдростта и да изберем друг пуирара. Предлагам Арики да бъде изключен от Великия съвет. Но той предаде своя род и трябва да бъде отстранен и от него. Нека иде да живее в джунглата при маймуните или в планината при друго племе Анге бу!
Ренгатите и таутите кимнаха с глави в знак на съгласие. Арики мълчеше с наведена глава. Сега той не приличаше на оня самонадеян, нахален и властолюбив първожрец, който заплашваше туземците с „белите листа“, а по-скоро на човек, влачен от мътен порой — отпаднал, безпомощен и отчаян. Но никой не го съжаляваше.
— Стани! — извика му Боамбо. — Какво ще кажеш?
— Няма какво да кажа — съкрушено отвърна първожрецът.
Боамбо го изгледа сърдито, но в същия миг в погледа му загоря искрата на съжалението и той каза с омекнал глас:
— Махни се от очите ми, не мога да те гледам!
Арики се отмъкна настрана като бито куче.
— А сега да изберем нов пуирара — обърна се Боамбо към ренгатите и таутите. — Кой е най-достоен между таутите да носи седемте пояса на мъдростта? Кажете, аз слушам!
— Нека тана Боамбо каже! — обади се един от таутите.
— Нана, ще кажа! Аз мисля, че Гахар, син на рода Бантенго и брат на рода Бинторонга е най-достоен да носи седемте пояса на мъдростта. Съгласни ли сте, комунатуа?
— Съгласни! Съгласни! — в хор отвърнаха таутите и ренгатите.
Тогава Боамбо се обърна към Гахар и го запита:
— Какво ще кажеш Гахар, син на Бантенго и брат на рода Бинторонга? Съгласен ли е да служи вярно на племето занго и обещава ли да пази седемте пояса на мъдростта чисти?
Гахар се смути. Види се, той не бе очаквал такова предложение и сякаш се срамуваше от голямата чест, която му правеше Великият съвет. Като пристъпяше от крак на крак, той стеснително гледаше главатаря с живите си черни очи, сякаш го питаше: „Защо направи това? Нима аз съм най-достойният?“
— Съгласен ли си? — повторно го попита Боамбо.
— Съгласен — тихо отвърна Гахар.
Таутите му подадоха поясите и той ги препаса. С това церемонията свърши. Арики беше наказан. Позорът, който беше лепнал върху челото на рода си и на цялото племе, остана негов личен позор. По-късно узнах, че неговият род го изключил и му отнел правото да се нарича син на племето занго. Арики взел личните си вещи — брадвата, която бях му подарил, копието, лъка, стрелите и една торба с варени батати — и потънал в джунглата…
V
На другия ден след заседанието на Великия съвет реших да се върна на подводницата. Преди това исках да видя Зинга, но не я намерих в лагера на туземците. Тя беше отишла в Калио. Никой не можа да ми каже защо е отишла там. Може би заради неудобствата на лагерния живот? Разбира се, нарът, постлан с рогозка, е по-удобно легло от коравата гола земя, но биваше ли заради това Зинга да излага живота си на опасност? Ако хрумне на японците да дебаркират войски в Калио, тя можеше да пострада. Нейната постъпка бе неблагоразумна. Посъветвах Боамбо да каже на всички жители на Калио веднага да напуснат селото и да се изтеглят в планината. По-добре да търпят несгоди и лишения, отколкото да излагат живота си на опасност. Боамбо веднага извика сина си и го изпрати в Калио.
— Нека всички дойдат в нашия лагер — каза той. — Но стрелците да останат в селото, да го защищават от жълтите дяволи.
Преди да си тръгна, реших да поговоря сериозно и с Гахар. След като беше „разжалван“, заедно със седемте пояса на мъдростта Арики предаде на Гахар и дневника на яхтата. Аз можех да го унищожа още вчера и да избавя племето от тая пакост, наричана от първожреца „бели листа“, но не посмях. За такава дръзка постъпка племето би ми потърсило сметка, а аз не исках да дразня хората, нито пък да споделям участта на Арики. Сега, след като дневникът бе попаднал в ръцете на Гахар, аз се помъчих да го убедя да го изгори и да развее пепелта му по вятъра. Отначало Гахар не се съгласяваше. Той смяташе белите листа за свещени и дори се страхуваше да се докосне до оръфаните корици на дневника. Но кой би могъл да гарантира, че след време и Гахар няма да използува дневника във вреда на туземците? Едва след като му обясних какво представляват от себе си белите листа, Гахар се разколеба. И наистина, може ли да бъде свещено това, което е принадлежало на пакегите? Не и не! Та нали жълтите дяволи — японците, — които Гахар смяташе също за пакеги, избиха много хора, запалиха колибите и прогониха жените и децата в джунглата… Гахар не иска да има нещо, което да му напомня за пакегите. В бъдеще племето няма да допусне на острова нито един пакеги. Разбира се, аз мога да остана при тях, защото съм добър пакеги. Смит и Стерн също могат да живеят на острова, защото и те са синове на племето, но щом са отишли при жълтите дяволи, нека си стоят при тях. Аз единствен съм останал верен на племето и затова Гахар ме обича повече, отколкото по-рано.