— Послушай ме, изгори белите листа — отново го посъветвах аз. — Те носят беда на племето, повярвай ми.
— Нана, ще ги изгоря — решително каза Гахар. — Ще ги изгоря, бъди спокоен.
Аз наистина бях спокоен, защото знаех, че обещанието на Гахар не е празна дума.
Време беше да се върна на подводницата. Всички ме съветваха да остана при тях, но аз отказах. Докато капитан Сигемицу, когото туземците наричаха тана на жълтите дяволи, ми имаше доверие, аз можех да бъда полезен на племето било като посредник, било по някакъв друг начин.
— Няма ли да те убият жълтите дяволи? — попита ме Боамбо.
Когато му казах, че няма да ме убият, той пак попита:
— Кажи, Андо, враг ли си на жълтите дяволи?
— Да! — казах аз. — Вашите врагове са и мои врагове. Но аз ще се върна на голямата лодка, защото искам да помогна на племето.
Боамбо ме гледаше учуден и замислен. Той не можеше да разбере как може да бъде полезен на племето един човек, който отива при неговите врагове.
— Ако не ми вярваш — казах аз, — готов съм да остана при вас.
— Вярвам ти! — каза Боамбо. — Ти си наш. Ние те обичаме и ти ни обичаш. Прави това, което си намислил, щом то е за наше добро.
Простих се с всички и тръгнах обратно по същата пътека, по която бях дошъл вчера. Пред мене вървеше вчерашният водач. Когато навлязохме дълбоко в гората, казах му да се върне при своите. Аз и без него щях да намеря пътя, защото само една-единствена пътека водеше към залива. Но водачът поклати отрицателно глава и каза:
— Погледни нагоре и виж колко опасно е да вървиш сам из джунглата.
Погледнах към гъстите клони на дърветата, но колкото и да се взирах в тях, не забелязах Никаква опасност. Тогава моят водач подсвирна някак особено и от няколко дървета се чу същото подсвиркване. Едва тогава разбрах, че между клоните на дърветата имаше скрити стрелци, които чакаха да се появи някой жълт дявол, за да го поразят с отровните си стрели и копия.
Нито един враг не би могъл да се доближи до лагера на туземците. И ако японците все пак се решат да „прочистят“ острова, тежко им и горко! Смъртта ги дебнеше на всяка крачка.
Трета глава. Калио в пламъци. Отново при туземците. Зинга — пленница на японците. Гневът на капитан Сигемицу. „Съюзникът“ става пленник. Разговор със Смит и Стерн. При Зинга в арестантската кабина
I
Щом се качих на подводницата, веднага ме заведоха при капитана в малката му кабина. Още с влизането ми той ме запита:
— Ще сложат ли оръжието?
— Не — отвърнах аз. — Те казаха, че ще се бият до последния човек.
Капитанът запали цигара и нервно захвърли недогорялата кибритена клечка, която падна на килима. Той я стъпка с крак.
— Ще ги изтребя! До крак ще ги унищожа! На какво разчитат? На своите стрели и копия? Но това е безумие! Обяснихте ли на техния главатар с какви сили разполагам?
— Обясних му. Той видя силата на оръдията и картечниците. Всички я изпитаха на гърба си и все пак ще бранят острова до последна капка кръв.
— До последна капка кръв! — извика капитанът разярен и жилите на шията му се издуха до посиняване. — Цяла Азия падна на колене пред нас, а тук една шепа диваци ще се бият до последна капка кръв! Това е нечувана дързост! Аз ще ги удавя в собствената им кръв! Казахте ли им това?
— Да.
— Е? Какво казаха те?
— Главатарят предлага…
— Охоо, той предлага условия! — прекъсна ме капитанът.
— Да, той предлага да напуснете острова.
— Само това ли?
— Само това.
— Добре! Аз ще покажа на тоя дивак какво значи японската сила. Ще изгоря селата, ще унищожа всичко и всички!