Той натисна бутончето на писалищната си масичка. В кабинета влезе спретнат матрос в бели като сняг гетри. Удари токовете на лъснатите си обуща и застана мирно.
— Кажи на капитан Ямото да дигне котва. Курс — изток, разстояние от брега — два километра. По десет запалителни снаряда срещу всяко село. Повтори!
Матросът повтори заповедта, отново отдаде чест и излезе. След малко задрънчаха синджири, загракаха машините под нас и подводницата потегли.
Изтръпнах, като си спомних, че първото село, към което отивахме, беше Калио. Само за две минути то ще бъде унищожено и хората избити. И Зинга. Тя е в Калио!…
— Може ли да ви кажа нещо? — обърнах се аз към капитана. Сигурно съм бил много бледен, защото той учудено ме изгледа.
— Кажете!
— Вашата заповед е прибързана.
— Нямам време за губене!
— Не забравяйте, че имате работа с диваци, които не разсъждават като нас, цивилизованите хора.
— Не ме интересуват техните разсъждения!
— Аз познавам техните нрави и обичаи…
— Не ме интересуват техните нрави и обичаи! — ядосано ме прекъсна капитанът. Пепелта от цигарата му се отрони върху лъскавото стъкло на бюрото.
— Да опитаме нещо друго…
— Какво?
— Познавам добре жителите на първото село, което искате да унищожите. Познавам и неговия главатар…
— Стига с тия главатари! — извика капитанът.
— Защо се сърдите? Аз искам да ви помогна.
— Говорете!
— Аз съм сигурен, че ако поговоря с главатаря на селото, той ще се съгласи да се предаде без бой.
— Защо мислите тъй? — Капитанът угаси цигарата си в порцелановата пепелница и седна срещу мен. — Нали главатарят казал, че ще се бият до последна капка кръв? Сега аз ще изцедя капка по капка мръсната им кръв…
— Така каза тана Боамбо, това е вярно. Той е главен вожд на цялото племе. Но освен него във всяко село има ренгати — малки главатари. Именно малкият главатар на селото, което вие искате да унищожите, е мой близък приятел и дори ми се пада малко роднина.
— Роднина? Вие се подигравате с мен!
— Ни най-малко. По-късно ще ви разкажа как станахме с него роднини. Мисля, че той ще се съгласи да сложи оръжието. Защо да не опитаме?
— Не съм дошъл тук да правя опити! И никакви преговори вече. Аз ще разговарям с техните малки и големи главатари само с дулата на оръдията и картечниците!
Той стана, станах и аз. Разговорът беше свършен.
Излязох на палубата. Селото се виждаше в далечината. След един час оръдията ще „заговорят“ и Калио ще бъде превърнато в пепелище. Колко невинни жени и деца ще загинат! … Ще загине и Зинга. Не, не! Аз трябва да предотвратя бедата, но как? Капитанът е неумолим!
Отново отидох при него. Той беше излязъл на палубата и разглеждаше селото през бинокъла си.
— Господин капитан!…
Той се обърна. Бинокълът увисна на гърдите му.
— Аз ви гарантирам, че главатарят на Калио Ще предаде селото заедно с неговите жители без бой. Капитанът мрачно ме попита:
— Гарантирате?
— Да, гарантирам! Познавам го много добре. Ходил съм му на гости. С него сме нещо като побратими. Ще му кажа, че вие ще го наградите…
— О, разбира се! — усмихна се капитанът и жълтите
му зъби лъснаха на слънцето.
— Щом той предаде селото, главатарите на другите села ще последват неговия пример. Те са като овцете — с болка проговорих аз, — една щом тръгне, другите сами ще вървят подире й.
— Може би сте прав — промърмори капитанът и като ме изгледа със студените си очи, попита: — Но не разбирам едно: защо толкова много се грижите за диваците? Защо се тревожите за тях?
— Защото… Как да ви обясня? … Аз искам да ви помогна. Нали сме съюзници? Освен това аз имам годеница, която живее в това село…
— Годеница? Нима тия диваци се годяват?
— Разбира се…
— Добре! — кимна с глава капитанът. — Кажете ми своя план.
Аз нямах никакъв план. Исках да спася жителите на Калио — това беше всичко. Исках да спася Зинга.
— Ще изляза сам на брега — бързо заговорих аз, — ще уговоря главатаря и жителите на селото да се предадат без бой. Ще им обясня какво ги очаква, ако не се съгласят. Те ще ме послушат. Ако се отнесете добре с тях, и другите села ще се откажат от съпротивата.
— Добре! — отново кимна с глава капитанът. — Трябва да пестя снарядите. Давам ви половин час за преговори. Щом чуете сигнала — оръдеен изстрел, — веднага се върнете на подводницата.
Въздъхнах с облекчение. Капитанът отложи с половин час унищожаването на селото — това беше достатъчно за туземците да избягат в джунглата, където никакъв снаряд не би ги засегнал.