Подводницата хвърли котва близо до селото. Моряците спуснаха една гумена лодка и след половин час излязох на брега.
Селото беше пусто. Амбо сигурно бе успял да предупреди туземците и всички са отишли в планината. А може би хората отдалеч са забелязали подводницата и са избягали. Но защо са оставили селото без защита? Къде са стрелците? Ако капитанът разбере, че няма да срещне съпротива, той ще стовари войници на брега и ще изгори всички колиби…
Аз не мислех да се връщам на подводницата. Има ли смисъл да играя и по-нататък ролята на посредник, щом това е безполезно? Капитан Сигемицу искаше да превземе острова, да покори всички племена или да ги унищожи — и нищо не би могло да го отклони от неговата цел. Не можеше да се чака милост от хора, които бяха превърнали света в ад. По това време Германия и Япония бяха в зенита на своята слава — на запад войските на Хитлер бяха стигнали Ламанша, на изток — Волга, на север — Шпицберген, на юг настъпваха из пустините на Африка, а японците бяха в Китай и подводниците им шареха чак из Индийския океан. Кой би могъл да убеди капитана, че той няма да може да покори едно „диво“ племе?
„Да — рекох си аз, — моята роля на посредник е свършена, време е да отида в планината при Боамбо.“
Трябваше да бързам, защото оръдията скоро щяха да загърмят… И наистина в същия миг се чу оръдеен изстрел — това беше уговореният сигнал да се върна на подводницата. Но вместо към подводницата аз тръгнах към джунглата…
Щом влязох в гората, една стрела профуча край мене и се заби в близкото дърво.
— Не стреляйте, комунатуа! — извиках аз. — Не стреляйте, аз съм вашият лапао!…
От едно дърво скочи млад туземец и извика:
— Комунатуа! Това е нашият пакеги!
От съседните дървета наскачаха и други туземци и ме наобиколиха. Всички бяха намазали лицата си със сажди, а телата си бяха нашарили с бели черти. В косите им стърчаха пера от папагали. Такава беше военната им „униформа“ и тя наистина ги правеше страшни.
— Ти дойде от голямата лодка — каза един туземец, като ме гледаше свирепо. — Ти беше при жълтите дяволи. Ти си наш враг.
Другите стесниха кръга около мен с насочени копия, готови да ме намушат.
— Да, аз бях при жълтите дяволи — потвърдих аз. — А сега отивам при тана Боамбо. Но преди това искам да говоря с вашия ренгати. Заведете ме при него!
Стрелците ме поведоха към брега. Тук аз видях нещо, което капитанът не можеше да види от подводницата дори и през своя бинокъл: из храстите и между скалите бяха се притаили много стрелци и мълчаливо наблюдаваха подводницата, готови за бой. Между тях беше и ренгати. Той ме посрещна студено. Обясних му, че Боамбо ме е изпратил при жълтите дяволи да кажа на техния главатар да се махне оттук със своите големи лодки и да остави племето в покой. Но жълтият главатар е нанай биля — лош човек — и не иска да си отиде. След малко той ще почне да пуска „гръмотевици“ и ще изгори всички колиби.
— Но вие не се плашете — казах аз, като се обърнах към всички. — Жълтият главатар ще изгори колибите, но вас няма да ви засегне. Залегнете и чакайте. Ако жълтият главатар изпрати стрелците си, посрещнете ги, както трябва.
— О, ние знаем! — каза ренгати.
Сега японецът можеше да изпълни заканата си и да превърне селото в пепелище. Какво от това? Туземците ще си направят нови колиби в планината, но няма да коленичат пред него.
Капитанът сигурно си е помислил, че съм станал жертва на „черните диваци“ — както презрително наричаше той туземците, — и може би си представяше как те вече играят около буен огън, на който ще бъда опечен. Той едва ли би допуснал, че мога доброволно да остана при туземците и да се бия заедно с тях против своя „съюзник“.
Половин час след сигналния изстрел оръдията откриха унищожителен огън. Снарядите свиреха над главите ни и с трясък избухваха в селото. Само след няколко минути то вече гореше от всички страни.
Подводницата дигна котва и потегли край брега. По-късно чухме нова канонада — японците обстрелваха съседното крайбрежно село…
II
Колкото и храбро да се биеше, племето не можа да прогони нашествениците от острова. Храбростта никога не е била достатъчна за една победа. Необходими са и силни оръжия, а туземците имаха само десет пушки освен стрелите и копията.
Преди десетки хиляди години човечеството се е хранило с корени, плодове и риба и рядко с месо (защото всички животни, които могат да служат за храна на човека, винаги са били по-пъргави от него, а в много случаи и по-силни). Тогава откритието на лъка и стрелата означавало нова епоха в развитието на човечеството. Със стрелата човекът можел да убие животно от разстояние. Стрелата и копието спасили човечеството от глад и израждане, дори и много по-късно, когато човечеството имало вече железен щит, меч и броня, стрелите и копията все още са били опасни оръжия. С тях древните гърци победили троянците, с тях спартанците защищавали Термопилите. Но сега стрелите и копията не можеха да спасят племето занго от нашествениците. Пред оръдията, пушките, картечниците и бомбите на японците стрелите и копията бяха детска играчка. Известно е, че когато турците воювали с византийците и обсадили Цариград, те имали само едно-единствено оръдие и ако вярваме на историците, стреляли с него само веднъж, но този единствен изстрел решил изхода на битката — византийците предали града. А японците имаха не едно, а четири оръдия…