— Ако всички японци са като тоя гад и като капитан Сигемицу, японската нация трябва да бъде изтрита от лицето на земята.
— Нацията не е виновна, Стерн — отвърнах аз. — Японците са добър народ.
— Ти си идеалист — упрекна ме Стерн. — Прекалено много вярваш в доброто и в хората.
— Аз вярвам в народа.
— А нима Ясуда и другите като него не са народът?
— Не, те са мърша в стадото…
— Тогава в японското стадо има прекалено много мърша — каза Стерн.
Той не скриваше омразата си към японците и минаваше край тях, без да ги поздрави, а когато получаваше ритник от някой офицер или подофицер, задето не му свалил шапка, Стерн дори не се обръщаше да погледне злодея.
Той ми каза, че видял Зинга само веднъж, когато я докарали на подводницата, и нищо не знаеше за нейната участ. Предполагаше да е затворена в кабината на капитана, но аз знаех, че тя не беше там. „Къде е Зинга и как да й помогна? — питах се аз. — Поне да можех да я видя, да поговоря с нея, да я успокоя!“…
Веднъж, когато пренасях от склада тежък сандък с макарони, срещнах Смит в тесния коридор на подводницата, който водеше за кухнята. Той беше много отслабнал. Лицето му беше бледо, посърнало, с хлътнали бузи, брадясало, очите му горяха като от треска, ризата му беше скъсана и от раменете му висяха парцали, а късите му гащета бяха покрити с петна от червена и синя боя — види се, бяха го карали да боядисва нещо на подводницата.
— И вас ли сполетя нашата участ? — изненада се той, като ме видя с товар на гърба. — Нали бяхте съюзник на тия свини?
— Победителите нямат нужда от съюзници — отвърнах аз.
— Лошо, много лошо! — въздъхна Смит. — Ако тия разбойници завладеят Азия, а Хитлер — Европа, тежко и горко на Азия и на Европа.
— Европа не свършва до Ламанш, нито до Сталинград — успокоих го аз, — а Азия не е от Шанхай до Кантон, нито дори до Тамбукту. Германците са бити при Москва и Ленинград…
— Истина ли? Кой ти каза?
— Капитанът на подводницата.
— Нима той ви призна това?
— Той призна, че Москва и Ленинград са в руски ръце.
— О, аз ще се моля ден и нощ на руския бог! — възкликна Смит. — Заради тоя Сигемицу намразих всички японци!
— Защо не го подкупите? — попитах аз.
— Ас какво? Касетката със скъпоценностите остана в пепелището на колибата.
Казват, че нещастието сближава хората. Много право! Ето ние със Смит си съчувствувахме и не таяхме вече никаква омраза един към друг. Нещо повече, той дори почна да се моли на руския бог.
В другия край на коридора се мярна ординарецът на капитана и изчезна някъде. Трябваше да се разделим със Смит.
— Знаете ли къде е Зинга? — попитах го аз тихо.
— В арестантската кабина под това стълбище. Първата врата надясно…
Той ми посочи вратата и отмина. Отнесох сандъка в кухнята, измъкнах се, без да ме забележи готвачът, и забързах към стълбището. Там нямаше никого. Отворих „шпионката“ на арестантската кабина и погледнах вътре. Да, Зинга беше тук. Тя седеше свита в ъгъла и мълчаливо наблюдаваше „шпионката“.
— Зинга! — тихо пошепнах аз. Тя скочи и изтича до вратата.
— Андо, ти ли си? Спаси ме, Андо! Спаси ме!
— Ще се опитам…
— Аз ще умра тук, Андо!
— Потърпи още малко. Тази нощ ще се опитам да отворя вратата…
Чух стъпки над главата си — някой слизаше по желязното стълбище.
— Нощес пак ще дойда — казах аз и бързо се отдалечих от килията.
Смит ме чакаше в края на коридора.
— Какво искат от момичето? — възмущаваше се той. — Защо са го докарали тук? Това не са хора — не!
— Откога променихте мнението си? — попитах го аз. По-рано вие предпочитахте пленничеството пред свободата, която имахте на острова.
— Не ми напомняйте това, сър… Аз не познавах японците.
От кухнята долетя кресливият глас на готвача и Смит забърза нататък.
Малко по-късно ординарецът на Сигемицу изтича в кухнята запъхтян и почна да бърбори нещо на японски, като ме гледаше стреснато. Той изговори само една дума на разбран език — капитане — и тя беше достатъчна да разбера, че капитанът ме вика. Тръгнах след пъргавия и спретнат ординарец и си мислех: „Защо ме вика капитан Сигемицу? За какво съм му потрябвал? За нови преговори с туземците и дума не можеше да става. Тогава — защо? Може би е решил да освободи Зинга, за да спечели сърцето на нейния баща? Не, това не може да бъде. На капитан Сигемицу бе нужен самият главатар или главата му, а не сърцето и приятелството му.“
Ординарецът почука на вратата на кабината. Капитанът отвори и ме посрещна ухилен.
— Чия е тая касетка? — попита ме той. Едва тогава забелязах на пода касетката на Смит — опушена и обгорена от огъня, но напълно здрава.