Той говореше спокойно, не кряскаше като капитан Сигемицу, не скачаше от мястото си и не се разхождаше нервно от ъгъл на ъгъл в кабината. Но в неговото спокойствие се чувствуваше не благородството на хуманния човек, а непреклонната воля на победителя.
— Главатарят има добри намерения — казах аз. — Но нека не забравяме, че племето е първобитно и понятията му за учтивост и благодарност са различни от нашите.
— Да, това наистина е така — съгласи се контраадмиралът. — Мистър Смит ми говори за племето. Истински диваци, нали?
— Не съвсем — предпазливо възразих аз. — Диваците са живеели в пещери и са се обличали в кожи, а жителите на Тамбукту си строят колиби, правят глинени съдове, плетат мрежи и рогозки, имат опитомени домашни животни, обработват земята с дървени колове, защото още не са открили бронза и желязото…
— Значи, те са много по-назад от Омировите гърци? — попита контраадмиралът.
— Да, те са много по-изостанали от тях. Омировите гърци имаха писменост и държава, имаха велики поети и обработваха желязото, а племето занго не познава нито една от тия придобивки на човешкия напредък.
— Разбирам — кимна с глава контраадмиралът. — И тъкмо затова прощавам на техния главатар. Вие му предадохте всичко, каквото ви казах, нали?
— Абсолютно всичко, сър.
— И какво каза той?
— Той каза: „Ако главатарят на пакегите е добър човек, нека освободи дъщеря ми и да напусне острова.“ Аз ви предавам точно думите му, сър.
— Да напусна острова, за който пролях американска кръв? Това никога няма да стане! Тамбукту е важен стратегически пункт. Ако аз го напусна, японците отново ще го окупират още на другия ден. Това нещо главатарят не може да го разбере…
— Да, той не може да разбере това — потвърдих аз. — Но с течение на времето, като се убеди във вашите добри намерения, той сигурно ще промени мнението си.
— Мислите ли?
— Надявам се … Особено ако освободите дъщеря му…
— Утре той ще получи дъщеря си — каза контраадмиралът и като угаси цигарата си, стана. — Моят адютант ще направи каквото трябва.
И наистина рано на другата сутрин младият адютант ме извика и ми каза да се приготвя за път. Беше се съмнало вече. На изток небето пламтеше в червени багри. Океанът беше тих и безкраен. Слънцето още не беше изгряло, но лъчите му заливаха високия планински връх и той гореше в далечината като обхванат от пламъци. Островът тънеше в тишина и спокойствие. По нищо не личеше, че само преди една нощ тук се е разигравала страшна драма.
Адютантът изведе Зинга на палубата. Като ме видя, тя се хвърли към мен и заплака:
— О, Андо! Ти си жив, Андо! Зинга много се страхува за тебе…
Милата Зинга! В тия няколко дни тя преживя твърде много, мина през много опасни премеждия, а се страхуваше за моя живот!
— Няма защо да се страхуваш — успокоих я аз. — Сега ще те заведем при тана Боамбо.
— Истина ли? — светнаха очите й.
— Да, сега ще отидем на острова. Ето пакегите спущат лодката, която ще ни откара при Скалата на ветровете. Там ни чака тана Боамбо.
— О, колко се радвам, Андо!
— Къде спа? — попитах я аз.
— Аз не спах, Андо … Не можах да спя цяла нощ…
— Защо?
— Защото ме беше страх. Пакегите ме затвориха в една малка колиба. О, какви неща имаше в нея, Андо! Много меко легло и голямо огледало, мека сура и много други неща … Легнах на земята, но нещо бучеше под мене и тракаше, цяла нощ не мигнах.
Оказа се, че контраадмиралът изпълнил обещанието си. Той дал на Зинга отделна кабина с меко легло, постлана с килим. Тя не посмяла да се докосне до леглото и легнала на пода върху килима, но и тук шумът на машините я тревожел…
— Като си отидеш при вашите, ще се наспиш — казах й аз.
О, да, тя ще се наспи! … Ще си постеле една сура върху меката трева на поляната и ще спи, ще спи … Майка й ще свари батати или таро, Зинга ще се нахрани богато и пак ще спи, ще спи…
— Заповядайте в лодката! — учтиво ни покани адютантът.
— Няма ли да чакаме контраадмирала? — попитах го аз.
— О, не! Той няма да дойде.
— Защо?
— Не ми беше удобно да го попитам — усмихна се адютантът и в очите му просветна тънка ирония.
— Но той ми каза вчера, че иска да говори с главатаря лично.
— Да, ако главатарят беше дошъл на кораба. Нима мислите, че планината трябва да отиде при мишката?
— Вие имате чувство за хумор, признавам.
— Аз съм от Нови Орлеан, сър. Вие сте чували за такъв град, нали?