Аз не само бях чувал, но бях и чел за този южноамерикански град, разположен близо до Мексиканския залив, на брега на река Мисисипи. Още от времето на основаването му през 1717 година той се е славел като „весел град“ — град на търговци, фабриканти, авантюристи, комарджии, апаши и всякакви рецидивисти, събрани там не само от всички краища на Луизиана, но и от всички континенти. Тази пъстра смесица от хора се е отразила върху характера на града, а също и върху характера на самите жители. Например потомците на англичаните и на янките са хора на делото и на долара, а потомците на французите, наричани креоли, са много по-безгрижни и весели хора. Изглежда, че адютантът беше именно потомък на креолите, напуснали преди два века Франция, привлечени в Америка от „златната треска“.
Когато наближихме Скалата на ветровете, от брега се отдели малка лодка с трима туземци и потегли към нас. Отдалеч познах тана Боамбо — той стоеше прав в лодката, а другите двама гребяха с веслата седнали.
— Това ли е главатарят? — попита ме младият адютант. — Доста внушителна фигура. Не е ли опасен? Няма ли да ме намуши с копието си?
— Не, той е добър и мирен човек — отвърнах аз. — При това ние се уговорихме на тази среща никой да не носи оръжие.
Адютантът погледна трите пушки, скътани в дъното на моторницата, и се усмихна. Аз нищо не му казах.
Лодките се срещнаха и спряха една срещу друга. Адютантът отдаде чест на главатаря. Боамбо леко кимна с глава.
— Кажете му, че той прави добро впечатление — обърна се към мене адютантът.
Когато преведох думите му, главатарят отново кимна с глава.
— Кажете му, че ние победихме неговите врагове и освободихме острова от самураите. Туземците могат да се завърнат по домовете си без страх.
— Нана, много добре — каза Боамбо, когато му преведох думите на адютанта.
— Кажете му, че ние освободихме дъщеря му от плен и сега тя ще мине в неговата лодка.
— Нана — отново кимна с глава Боамбо.
— Доволен ли е главатарят? — попита адютантът. Боамбо каза:
— Боамбо ще бъде доволен, когато пакегите си отидат в своята земя.
— Какво каза той? — попита ме адютантът, защото аз не му преведох веднага отговора.
— Каза, че е доволен…
За заминаването на пакегите не споменах, защото Зинга все още беше в моторницата на адютанта.
— Дъщеря му може да мине в неговата лодка — рече младият лейтенант и гласът му прозвуча някак много тържествено. По всичко личеше, че радостта на Зинга и Боамбо не му беше безразлична.
Казах на Зинга да мине в лодката на баща си. Преди да успея да й подам ръка, за да й помогна да направи опасната крачка от едната лодка в другата, Зинга стъпи на борда на моторницата и с един пъргав скок се намери в малката лодка на баща си. Лодката се залюшка силно и едва не се обърна.
Въздъхнах с облекчение. Свърши се! Дойде краят на горчивите унижения и страдания на Зинга. Тя беше свободна. Контраадмиралът удържа обещанието си и я върна на баща й. След няколко часа тя ще бъде при майка си в лагера. Как ще се зарадва старата Дугао! Ето и Боамбо се радваше — това личеше по очите му, в които грееше топлата влага на бащината обич. Но лицето му беше все тъй сурово, както по-рано.
— Попитайте го — рече адютантът, — съгласен ли е да стане наш съюзник?
Боамбо рязко отказа. Той отново заяви, че желае само едно: пакегите час по-скоро да се махнат от острова.
— Моята мисия свърши — рече адютантът. — Ако няма какво друго да кажете на главатаря, можем да се връщаме.
Какво да му кажа? Ние бяхме си казали всичко още вчера. Тогава Зинга беше пленница на белия главатар — това Боамбо много добре го знаеше и макар да рискуваше никога да не види дъщеря си, пак не се поколеба да заяви, че американците трябва да се махнат от острова. Сега, когато Зинга беше в неговата лодка, той нямаше никакви причини да променя решението си. Това беше съвсем ясно.
— Андо ще дойде ли с нас, или ще се върне при пакегите? — попита ме Боамбо, когато двамата му гребци бяха хванали вече веслата и се готвеха да насочат лодката към брега.
— Ще се върна при пакегите — отвърнах аз.
— Ела с нас, Андо! — тихо каза Зинга. В гласа й трептеше и молба, и страх.
— Ще дойда по-късно — обещах аз.
— Андо ще замине с пакегите — каза Боамбо. — Той ще се върне в своята страна.
Казах му, че тия пакеги не са от моята страна и не зная дали биха се съгласили да ме вземат на своите големи лодки.
— А ти се върни в селото, тана Боамбо — посъветвах го аз. — Нека всички се върнат. Направете си нови колиби. Аз ще помоля главатаря на пакегите да ви помогне. Вярвам, че той ще се съгласи.
— Ще помисля — беше отговорът. — Великият съвет ще реши.