— Какво говорите! — възкликна учуденият потомък на креолите. — На моряците е забранено да четат такива книги.
— Защо?
— Защото са опасни. Драйзер е комунист. Джек Лондон социалист, а Марк Твен, макар да не е бил комунист, нито социалист, е по-опасен и от двамата.
Като нямаше какво да чета, аз отивах в столовата едва към полунощ, лягах на своята пейка и веднага заспивах, а сутринта рано се изкачвах на палубата при моряците. В тоя ранен час те обикновено миеха палубата и понеже офицерите още спяха, позволяваха си разни волности и шеги. Те бяха млади, весели, жизнерадостни момчета на моята възраст и аз намирах общ език с тях.
Една сутрин при мен дойде адютантът и ми каза, че постовете забелязали в селото десетина туземци, които оглеждали изгорелите колиби. Но щом моряците отишли при тях, те се разбягали и се скрили в гората. Това станало известно на контраадмирала и той наредил да отида на брега, да посъветвам туземците да се завърнат в селото си без страх и да си гледат работата. Никой няма да им стори нищо лошо. Напротив, ще им бъде дадено всичко, каквото им е необходимо за построяването на изгорените им колиби. Контраадмиралът дори щял да им изпрати десетина японци на помощ. Ако туземците не искат да имат работа с японците, контраадмиралът щял да им даде американски моряци и двама дърводелци. Изобщо той бил готов да направи всичко, за да улесни туземците и да поправи злото, което бяха им причинили японците.
— Старецът много държи да сме добре с диваците — каза адютантът в заключение.
Контраадмиралът нямаше повече от петдесет и пет години, а потомъкът на креолите го наричаше старец. И аз си помислих: „Да, за децата бащите винаги са стари.“
— Пак ви се отваря работа — усмихна се адютантът. — Старецът ви изпраща при диваците със специална мисия.
Той млъкна, като очакваше вероятно да го запитам нещо за своята мисия, но аз мълчах.
— Или не желаете? — погледна ме той учуден.
— Защо не? Аз и по-рано бях казал на контраадмирала, че винаги съм готов да му бъда полезен.
— Кога мислите да отидете на брега?
— Още сега, ако е нужно.
— Добре, ще доложа на стареца.
Той отиде да доложи на стареца, а аз останах на палубата. Десетина боси моряци със запретнати крачоли, голи до кръста, шумно нахълтаха отнякъде и почнаха да мият палубата. Един държеше гумен маркуч, навит като змия, и насочваше силната водна струя, а другите търкаха дъските с четки, привързани за дълги дръжки. Мокрите им загорели гърбове лъщяха на слънцето. Всички бяха здрави младежи, пъргави и весели. Този, който държеше маркуча, „случайно“ го изтърва така, че при падането му водната струя описа широка дъга и обля със студен душ голите гърбове на другите. Дигна се силна врява — викове и смях екнаха от всички страни.
— Без шмекерии, Тод! — извика един много висок, слаб младеж с лунесто лице, който беше разкрачил дългите си крака, и докато другите се разбягаха от водната струя, той остана като закован на мястото си. — Карай направо, без заобикалки, Тод! — отново извика той на моряка, който беше „изтървал“ маркуча. — Ако ме събориш, ще имаш една бутилка ром от мен.
— Добре, патагонецо! — отвърна оня с маркуча. — Сега ще те съборя без заобикалки и ще изпия твоя ром на един дъх.
И той наистина хвана маркуча, за да го насочи към „патагонеца“, но последният го спря:
— Чакай, Тод! Да сме наясно. Ако ме събориш, ще получиш една бутилка ром. Но ако не ме събориш, ти ще ми дадеш една бутилка и аз ще я изпия за твое здраве. Съгласен?
— Съгласен съм, патагонецо.
— Цяла бутилка, Тод! Помисли!
— Помислих, патагонецо. Цяла бутилка! Когато стигнем в първото пристанище, където има ром, ще ми я купиш и аз ще я изпия за твое неудоволствие. Е, ще те почерпя една чашка, обещавам! Честна дума!