Басът беше сключен при общото одобрение на останалите моряци и силната водна струя зафуча и зашиба по гърба „патагонеца“, наричан тъй вероятно заради дългите му крака. Той беше се привел малко напред, с разкрачени крака, и не се помръдваше, колкото и силно да го шибаше в гърба водната струя. Тод сви устни, изду бузите си, дори и жилите на шията му се подуха от напрежение, сякаш искаше да направи водната струя още по-силна, но „патагонецът“ не се помръдваше. Моряците ревяха от възторг:
— Дръж се, патагонецо!
— Карай, Тод!
— По-надолу, по-надолу!
Адютантът се показа на вратата на кубрика и като забеляза моряците, спря се усмихнат.
— Спечели, патагонецо — каза най-после Тод и захвърли маркуча отчаян.
По палубата екна нов взрив от смях и шеги. Всички наобиколиха „патагонеца“, потупваха го по гърба и по раменете, други му стискаха ръката, сякаш бе спечелил първа награда на олимпийските игри.
Адютантът се приближи до тях и каза:
— Внимавайте, момчета! Старецът е буден! … Моряците отново се заловиха за своята работа, а ние с адютанта седнахме в моторницата и отидохме на острова.
Тръгнахме по пътеката към моята колиба. Исках да видя какво е станало с нея. Да, тя беше невредима. Скътана в гората настрана от селото, тя не беше засегната от снарядите. Погледнах през вратата и видях окачени по стените няколко войнишки раници. Нарът беше постлан с войнишки одеяла. В единия ъгъл имаше стомна за вода, а в другия — ръждива тенекия, каквито има във всяко затворническо помещение. Тук бяха се настанили десетина японски пленници. Те спяха нощно време в колибата, пазени от американски моряци, а денем работеха на укрепленията.
— Тази колиба беше мой дом — казах аз на адютанта. — Тук преживях много радости и скърби. На тоя нар спях сам, необезпокояван от никого. На него са седели главатарят на племето, дъщеря му Зинга, син му Амбо и старият Гахар, който сега е първожрец на племето. Всички бяха мои приятели.
— Нима ви е мъчно за тоя бордей? — учуди се адютантът.
— Мъчно ми е за туземците. Японците изгориха колибите им и ги прогониха в джунглата. Сега те спят на открито или в малки колиби от пръти и шума. Нямат достатъчно гърнета да си варят храна и ядат печен ямс и таро…
— Тъкмо затова те трябва да се върнат и да си построят нови колиби.
— Да, но после? Какво ще стане с тях? Какви са намеренията на контраадмирала?
— О, той има добри намерения!…
— … които могат да дадат лоши резултати — прекъснах го аз.
— Защо?
— Защото неговите добри намерения не съвпадат с желанията на туземците.
— Защо мислите така? Старецът е добър човек. Той искрено иска да помогне на диваците. Сега те ще живеят с по-голяма сигурност за живота си, отколкото по-рано. Докато ние държим острова, никоя държава няма да смее да го нападне. Старецът извика още бойни кораби и един самолетоносач. Впрочем вие сами видяхте какво стана с японците.
— Видях. Но аз зная също така какво ще стане после…
— Какво?
— Каквото стана с японците.
— Как? Вие мислите, че ще бъдем бити като тях? Но кой ще посмее да ни нападне? Японците ли?
— Не, туземците. Племето няма да се примири, докато не напуснете острова. Главатарят каза това оня ден и няма да промени решението си.
— Та нали затова сме дошли тук, да говорим с него. Старецът иска да внушите на главатаря, че не е в негов интерес да се противопоставя на нашите намерения.
— А какви са вашите намерения, ако смея да попитам?
— Да издигнем тук силна крепост. Остров Тамбукту ще бъде превърнат във важна военноморска база.
— Но туземците тъкмо това не искат!
— А какво искат те?
— Искат да си живеят тъй, както са живели по-рано: без бели и жълти господари.
— Но това е невъзможно! — възкликна адютантът.
— И изобщо е невъзможно, конфликтът ще бъде неизбежен.
— Ако те дръзнат — закани се адютантът, — ние ще ги унищожим и ще стрием на прах техния остров.
— Щом е тъй — отвърнах аз, — няма смисъл да водите преговори с главатаря.
Но адютантът беше на друго мнение. Той смяташе, че главатарят ще се съгласи на всичко, ако му разтълкувам добре какво го чака в случай на неподчинение.
— Но да отидем в селото — предложи той. — Нали сме дошли да преговаряме.
В махалата на Боамбо нямаше жива душа. Всички колиби бяха изгорени. На мегдана зееше дълбока яма от снаряд, а наоколо се виждаха купчини пепел и черни, недогорели греди, отдавна угаснали. Смъртта витаеше навсякъде и ние нямаше какво да правим тук. И във втората махала колибите бяха изгорени, и в третата, където живееше Арики, същата картина: купища пепел, овъглени греди, дълбоки ями от снаряди, съборени и обгорени дървета наоколо… Никъде нямаше жива душа. Пустота и разорение цареше там, където беше кипял живот…