— Първо, аз не вярвам в никакво провидение — възразих аз. — Не вярвам също, че и днес още съществуват людоеди. Ако вашият дядо наистина е загинал така трагично, това е станало най-малко преди петдесет години.
— Преди повече от шейсет — поясни Стерн.
— Ето на, виждате ли! Тогава людоедството все още се е срещало между някои първобитни племена. Те са изяждали своите врагове, след като са ги убивали през време на война. Но сега такова нещо не съществува никъде по земното кълбо.
— Не бъдете толкова уверен — замислено каза капитанът. — Колко време се е изминало, откак папите горяха на клади живи хора? Триста години или по-малко? А какво правят фашистите днес? Те са по-жестоки и от най-дивите людоеди. Защо тогава туземците от остров Тамбукту да не ядат човешко месо? Лично на мене ми е безразлично, след като ме убият, дали ще ме излапат, или ще направят от мене тоалетен сапун.
Всичко, което каза капитанът, беше вярно, но то не ме убеди. Никой изследовател не е доказал досега, че людоедството е съществувало като постоянно средство за утоляване на глада. Наистина някога дивите племена са употребявали човешко месо за храна, но само в крайни случаи, когато племето е било заплашвано от гладна смърт. Употребявали са човешко месо и през време на религиозни празненства, а също и през време на война с вражеско племе. Някои диви племена са вярвали, че ако изядат сърцето и дробовете на своите врагове и ако изпият кръвта им, ще станат по-силни, а враговете им няма да могат да им отмъстят на оня свят, в задгробния живот. Следи от тия варварски обичаи са останали и до днес, само че в по-друга форма: днешните причестявания (Нека да ме извини автора, но не е „причестяване“, а „причастяване“. (Виктор от bezmonitor.com)) в черквата са остатък от тия някогашни вярвания на диваците.
Когато казах всичко това на Стерн, той иронично подхвърли:
— О, на мене няма да ми бъде по-добре, ако диваците ме изядат не от глад, а от религиозен фанатизъм!
Вратата изведнъж се отвори шумно. Двама пазачи подадоха рошавите си глави и ни направиха знак да излезем. След това ни подкараха пред себе си…
На една поляна до скалистия бряг гореше буен огън. Около него играеха цяла тълпа полуголи туземци. Няколко мъже им свиреха с пробити кокосови орехи, други трима крещяха в дълги, дебели бамбукови стъбла, а един нисък здравеняк удряше с всички сили с две дебели пръчки по едно голямо корито, издълбано от сухо дърво. Шумът беше невъобразим. Туземците играеха, наредени един след друг в кръг, и понякога се провикваха силно, сякаш искаха да заглушат свирките и дървения тъпан:
— Хе-хо! Хе-хо! Хе-хо!
Вкараха ни в кръга. Виковете още повече се засилиха. Ние стояхме като зашеметени. Но ето че кръгът се разтвори и при нас дойдоха мъжът и девойката, които бяхме видели вече първия ден, когато излязохме на острова. Девойката беше облечена в същата премяна — пояс и ресни, окичени с раковини, а на ушите й две мидени черупки излъчваха сребрист блясък. Тя бавно се приближи до нас и като ни изгледа продължително, пошепна нещо на мъжа. Тъпанът и бамбуковите свирки замлъкнаха. Всички се струпаха около нас. Тогава едрият мъж се приближи до Грей и сложи ръка на рамото му. Двама туземци хванаха нещастния готвач, завързаха на краката му един голям камък, понесоха го към отвесния скалист бряг и го хвърлиха в океана.
Редът беше мой. Очаквах всеки миг главатарят да се приближи и да сложи ръка на рамото ми. Погледнах девойката и срещнах погледа й. Тя се усмихваше, сякаш нищо не бе се случило. Като свършиха с Грей, двамата пазачи ни подкараха с капитана обратно към колибата, а останалите продължиха да играят около огъня и да викат:
— Хе-хо! Хе-хо! Хе-хо!
II
Животът ни в колибата не се промени. Всяка сутрин получавахме стомна с „еликсир“ и кошница с печена риба, ямс, таро или батати, (Многогодишна виеща се лиана, която достига до 5 м дължина. Клубените й приличат на картофите, но са сладки и много по-едри: един батат тежи от 0,5 г до 4–5 кг. В отделни случаи стига до 25 кг. Ядат се варени, печени или пържени. Срещат се и в диво състояние. Както и картофите, бататите са донесени в Европа от Америка след нейното откриване. Но в Азия те са проникнали много по-рано, а в Хавайските острови — 500 години преди нашата ера.) но ние почти не се докосвахме до тях.
Изминаха няколко дни. Пазачите редовно се сменяваха сутрин и вечер. Ние се разхождахме из колибата и рядко разменяхме по някоя дума. И наистина, за какво да говорим? За смъртта, която беше надвиснала над нас? Или да оплакваме съдбата си? Но ние бяхме мъже и не биваше да хленчим. Веднъж, на третия или на четвъртия ден след злополучния край на Грей, капитанът ми каза: