— Смелост, момко! Вие ще останете жив!
— Не вярвам — отговорих аз със свито сърце.
— Аз вярвам. Послушайте стария моряк, той има опитно око. Забелязахте ли как ви гледаше девойката? Сигурен съм, че мъжът, който беше с нея, е главатар на племето или някакъв друг началник, а девойката е негова дъщеря. Много приличаше на него. Ако пожелае, тя може да ви спаси.
— Ако пожелае… — въздъхнах аз. — Все пак има едно „ако“. Освен това тоя главатар не изглежда да е щедър като оня от Соломоновите острови. Грей пръв позна неговата „доброта“. Но защо нас ни оставиха живи? Стерн се замисли и бавно каза:
— Изглежда, техният закон е такъв. На някои острови в тропика туземците не изпълняват повече от една смъртна присъда в седмицата. Този обичай е познат на нашите управници и те също го спазват на островите, които владеят. За един ден те могат да застрелят без съд сто туземци, но със съд — само един в седмицата. Мисля, че на този обичай дължим живота си. Ако това е вярно, остават ни още няколко дни, а това не е малко. За един осъден на смърт всеки миг е равен на вечност.
Печално поклатих глава:
— Предпочитам да живея години, които да изглеждат като мигове…
— Ще живеете! — неочаквано каза капитанът. Погледнах го с недоумение.
— Какво искате да кажете?
— Сега ще ви обясня. — Той се замисли и тихо попита: — Имате ли ножче?
— Ножче? — Нямам, отговорих аз, като изгледах учудено капитана.
— Едно обикновено джобно ножче сега струва колкото един човешки живот.
— Не разбирам…
— Не ме гледайте така, още не съм си изгубил ума — тихо заговори Стерн, сякаш се страхуваше да не го чуе някой от диваците. — Жалко, че нямате ножче. Щом ви хвърлят в океана, ще разрежете въжето и ще се освободите от камъка. След това ще доплувате под водата до брега и ще се скриете в някоя пещера. Туземците няма да ви забележат. Видяхте ли какво направиха с Грей? Хвърлиха го, както се хвърля купчина смет на бунището, и се върнаха при нас. Никой не погледна да види какво става с него във водата. Слушайте по-нататък. Щом се освободите от камъка, ще се притаите някъде и ще дочакате нощта. В тъмнината лесно ще излезете на брега, без да ви забележи някой, и ще се укривате из горите. От студ не е опасно — тук през всичкото време на годината е топло, дори горещо. Ще се храните с диви плодове, каквито сигурно има навсякъде, а успеете ли да убиете някое животно и да накладете огън, ще имате и печено месо. Наистина неудобствата ще бъдат големи, но всеки на наше място би предпочел живота на пещерния човек пред смъртта. Лично аз предпочитам да съм живо куче, отколкото мъртъв лъв.
— Да речем, че е така — съгласих се аз. — Но тази малка вероятност за спасение зависи от едно джобно ножче, а аз го нямам.
— Затова пък аз имам! Ето, вземете го! — живо се провикна капитанът. — Цяло щастие е, че туземците нямат обичай да пребъркват джобовете на арестантите, както у нас. Изглежда, че те наистина са останали много назад от културата на цивилизованите народи.
Той ми подаде джобното си ножче, но аз отказах да го взема. Колкото и да ми беше мил животът, не можех да приема такава жертва от капитана. Ножчето е негово, нека той се опита да се спаси.
— Вземете го — настояваше морският вълк. — Вие сте млад, нищо не сте разбрали от живота, а какво може да очаква от него човек като мен? Поживях петдесет и пет години, стига ми толкова.
Бях трогнат от неговата настойчивост, която ме учудваше. Аз помислих: „Хората стават най-добри другари и приятели през време на голямо нещастие, когато няма какво друго да загубят освен живота си.“
— Трябва да се спасите на всяка цена — продължи капитанът. — За да разберете защо, ще ви направя едно признание. Нещо повече — изповед! Не мислете, че ще се разкайвам за извършен грях. Не, аз мога с чиста съвест да кажа, че съм живял честно и ще умра като честен човек. Но преди да умра, искам да ви открия мъката си. И тъй, слушайте … Аз имам дете, момиченце на десет години. Живее в Александрия при сестра ми. Майка му е мулатка от остров Зумбава. Преди единайсет години, когато бях капитан на голям търговски кораб, хвърлих котва в пристанището на Зумбава и отидох да се поразходя из градчето. На пазара имаше цирк — трима мъже подхвърляха горящи факли и нажежени топки, друг един бълваше огън, а Доанга танцуваше боса по натрошени стъкла със змия около шията си. Прекрасно танцуваше, това мога да кажа и сега. Виждали ли сте как се огъват палмите под напора на бурята? Така се извиваше и танцувачката. Тя беше млада и много красива. Мулатите изобщо са красиви хора, те са родени от цветнокожи жени и бели мъже…